Искам да ви кажа много неща. Мислите ми за адски разпилени, но ще се опитам да ги събера. Как съм? В последно време много неща се промениха за мен, включително и аз самият. Не знам до каква степен, но знам, че е така. На моменти бях изключително объркан – не знаех какво правя, защо го правя, защо точно на мен се случват тези неща, но с времето свикнах на промените и на динамиката, която ми налага животът. В момента работя като помощник сервитьор в един от хотелите на Хилтън, тук във Финикс. Отделно от това намерих и работа в една модна агенция като модел. Ходя на фитнес и уча испански. Старая се да запълвам времето си максимално, за да не мисля за други неща. Ще споделя кои са другите неща – липсвате ми, липсва ми България.
Ще кажа и защо. От много време понятието семейство напълно се разми за мен. Човекът който единствено мога да определя като семейство е майка ми. Някои от вас са наясно с личните ми драми, но сега няма да ви говоря за това. Искам да отбележа някои важни неща за мен – училището в което учите за последна година ми даде много. Даде ми семейство. Точно по този начин ви чувствам – нито повече, нито по – малко и не съжалявам за нищо свързано с миналото си, поради факта, че вие фигурирате в него. Оценявам ви като толкова добри приятели защото последните години имах възможността да опитам от живота, в онзи му суров вид, който всички ще опитаме и видях, че вие сте до мен дори тогава – когато нямам време да се виждаме толкова често, когато съм уморен и имам нужда да поговоря с някой, когато искам да се посмея, когато искам да седна с приятели, когато искам да погледна някой в очите и да знам, че той ме разбира. Не ми беше лесно – беше ми адски трудно, но вие ми направихте всичко приятно и ми показахте, че мога да вярвам на хората и хората не са толкова лоши колкото трябва да бъдат по условие. Не знам кои от вас са наясно, но в девети клас загубих близък човек – внезапно, без предупреждение, без да кажа „обичам те”, без да кажа „извинявай за всичко” без да мога да направя нещо. Този момент беше най – тежкият за мен и майка ми, но когато животът те удря, поемаш удара и се опитваш да се възстановиш, но белег остава. Тогава за мен беше важно да имам приятели и вие бяхте там, дори тези които не знаеха пак бяха до мен. Точно този човек който изгубих беше причината да уча в това училище. Винаги съм приемал класа си като повече от съученици и не се сещам за случай в който да съм грешел – вие сте уникални.
Исках да ви кажа и още неща – да ви дам няколко съвета, които за мен бяха и продължават да бъдат водещи в живота ми, поведението ми, мен като личност и като каквото още мога да се определя. През времето и годините срещаме много хора и е хубаво да дадем шанс на всеки един от тях, защото всеки може да обича и всеки заслужава да бъде обичан. Нещата в живота не са винаги лесни – без хора не може, не се изолирайте от другите. Времето лекува – остават спомени за миналото. Понякога боли адкси, понякога не много – когато се случи нещо се огледайте около себе си и вижте колко много хора има около вас. Най – важното нещо е щастието, а то само по себе си не е свързано само и единствено с пари. Миналата година избягах от Америка, от къщата за 300 000 долара, от басейна, от огромния телевизор, от кафе машината, от машината за вода, от колата която притежавах, от огромната уредба, от американското училище и не се срамувам – не се срамувам, че се върнах. Пак ще се върна, но този път ще остана. Колкото и пари да имаш, каквито и екстри да ти се предлагат, когато не си щастлив, водата не е утоляваща, храната е суха, времето минава бавно и всичките пари които имаш не те карат да се усмихнеш дори насила. Няма чувство с което да сравня това което усетих когато кацнах в България, просто няма такова...съжалявам, че се отнесох – щастието е едно от най – важните неща – преследвайте го винаги и на всяка цена, то прави живота хубав. Искам да ви благодаря, че бяхте с мен през годините в които израствах и искам да ви кажа, че всеки остави по някаква следа в мен и ме оформи като характер.
Пропуснах рождените дни на повечето от вас, на други предстои да пропусна, но това са нещата които мога и които исках да ви кажа когато станете на 18. Вие сте невероятни хора. Казвал съм го и преди – каквото и да става, аз съм с всеки един от вас и го подкрепям така, както вие ме подкрепихте когато имах нужда. Поздрави на всички учители. Специално на г-жа Манолова, г-жа Симеонова, г-жа Велкова, г-жа Динева, г-жа Костова, г-жа Костадинова, г-жа Кичукова, г-жа Вретенарова, г-жа Иванова (честито пенсиониране), г-жа Радева... искрено съжалявам, ако пропускам някой. На вас искам да кажа „обичам те” . Това е от мен – справям се със ситуацията без особени проблеми и движа напред. 32ро RUlZz , не го забравяйте.
ПС Идвам си края на Април! (най – късно), гордея се, че съм от тези които се връщат в България и го казвам без дори да се замислям.
Забравих, сега се сетих нещо... някъде около 3 часа след като написах всичко друго - първия път когато заминавах и някои от вас дойдоха да ме изпратят и бяхме в нас. Имаше едно момиче със зелена коса - моя много близка приятелка - Мария, някои от вас ще се сетят. С нея бяхме за малко на стълбите пред врата ми и си говорихме. Вие всички бяхте вътре. Тя ми каза "Любо много искам да останеш тук, но знам че там имаш по - добри шансове" ... сега се сетих какво и отвърнах - "Аз съм богат", а тя ме попита "Защо". Аз само й казах "Виждаш ли ги тези вътре - това ми е най - голямото богатство." И тя ме прегърна...
Надявам се, че сте ме разбрали, в главата ми продължава да е хаос - дано не е проличало. Слагам си тапата на устата, ще вкарам и точно време на края - Събота 1ви Септември 2007 12:54 am. При вас трябва да е сутрин - Събота 1ви Септември 2007 10:54 am. Май ще поспя...
Пълен текст »
