.:~Селянията в днешните ни Стени~:.

- Шефееее...стената пак поддаде, к'во да прайме ? А и к'во толко има зад нея, че седиме и я пазиме бе шефе?
Наистина, какво толкова крием зад нашите "прекрасни" стени? Личната ни Аврора? Или може би слабостите ни? А може би тъпотията ни? Кой знае...А толкова много стени виждаме всеки ден. Едни са с прекрасни керемиди, други с прекрасна боя...а някой дори имат порти. Но какво пък толкова стои зад тях? И всъщност трябват ли ни тези стени и прегради...тези ограничители, които не позволяват на околните да опознаят истинската ни същност? От една страна са ни нужни, за да може да пред отвъртим злоупотребата с чувствата ни и реалните ни отношения, но тези стени се нуждаят от своите порти, за да допуснем само достойните хора до нещата които крием зад тях. Но как пък да не ги строим тези стени, когато винаги се намира някой да оскверни слабите ни места и да се възползва от тях. Тогава си казваш: Аааа..повече няма да се оставя така - и започваш да градиш стената си. Там вече попадаш в прекрасното "Илиенци" на стените. Може да е огромна и масивна, без да допускаш никои да разбере чувствата ти, може да е малка и крехка, прикривайки само някакви черти от характера си зад нея, а може да е огромна, но почти невидима, която да прикрива чувствата ти, но пред останалите показва желаните от тях неща. По този начин никои не забелязва преградата и всичко е наред. Но когато някой започне да те опознава, започва да забелязва, че когато вали, капките заобикалят местото на което е стената. Той започва да гледа и да гледа, да пита, пак да гледа, пак да пита...почва чак да човърка там, да се размотава отпред, докато накрая не открие истината...И тогава какво? Каниш го през портата, или вдигаш невидимият щит, показвайки на какво е способна стената ти, или може би го оставяш, надявайки се, че никой няма да му повярва ? Тук идва момента в който слизаш от високата стена, чак до основите й, и се явяваш пред въпросният "някой" с възможно най-голямата маска която имаш, маска заместваща стената в този момент, маска която е моментна докато убедиш човекът че няма такова нещо като невидима стена и той е ненормален и т.н., след това се връщаш наи-отгоре и продължаваш да се правиш, че всичко е наред и стената си седи и пази...ами ако предпази...ако нещата отзад прашасат и ръждясат...ако все ги пазиш за подходящият случай, а накрая те изчезнат неупотребени? Тогава какво? Тогава стената започва да рухва, започва да губи силата си, и тогава всички разбират истината и виждат една огромна разруха, намираща се там където би трябвало да са чувствата ти, личната ти Аврора....сърцето ти. Ето за това стройте вашите стени, но ги правете като метални огради, като в зоологическата градина. Решетки които пазят, но се наслаждаваш на гледката зад тях, на сърцето ти, чувствата ти, желанията ти. Тогава ставаш наистина красив, и никоя маска няма да може да те направи по-красив и по-забележителен. Тогава се освобождаваш от тревогите, да не би някои да види какво криеш, да не би някой да каже на останалите или да се добере до него. Тогава ти остава време да го споделиш с хората, които са достойни за това. Така те никога няма да прашасат, ръждясат или изгният, сърцето ти ще е свободно да сияе навсякъде, а не да е ограничено от стена, преграда, фасада и т.н. Светлината му ще минава през решетките и ще достига до всички, желаещи да бъдат огряти. Тук идва момента с подземията...но това е друга приказка, както казваше баба.

Пълен текст »

Лютеница "Роден Край" ... Край... Трябва ми Свещ.

Още от малка, Сизифа бе силно необременена с каквото и да е (буквално) и си остана последна дупка на кавала (преносно). Цял живот работеше като сергия (не буквално, но "на сергия" звучи много позиционирано) и се бе нагледала на какви ли не работи по пазара. Беше от онези жени които, в червена рокля с презрамки и дълга цигара в уста, неизбежно биха ги нарекли Мадам. Беше на "онази" възраст (релакс след критическата). Живота за нея тече бавно, но не за дълго... БУМ! По лявото крило от към Централни Хали се задава Пенка със скорост V = "влача се и то бавно" , но време t = няколко пъти скоростта на светлината когато трябва да заеме свободното място в трамвая, въоръжена с плетена торба и почти никакви пари. Пенка е категорично устремена към Сизифа и сергията й. На неправилния многостен (сергията) има домати. Сизифа се подготвя за дълга игра на нерви и себе отстояване. Пенка също може да играе хитро. Между двете протича следния диалог, със следните скрити подтекстове и послания, продукти на хиляди години отношения "Търговец - Купувач"

-Добро утро, госпожо! (Ела пиле)
- Добро утро! Имате ли домати? (размърдай си малко задника и ми ги посочи)
- Да госпожо, ето доматите... колко да ви сложа? (Кьорава ли си, к'ва си?)
- Колко пари са? (Ха-хА , все едно ще си ги купя от тук)
- Евтини са, лев и петдесет. (два като те ударя в грамажа)
- А пресни ли са? (все едно ще ми кажеш, че не са)
- Да, госпожо, днес ги докарахме. ( е то оставаше да ти кажа, че са от оня ден)
- Сложи ми два килограма. (искам да си ходя вече)
- Веднага, госпожо... (...)

На последната реплика изгубихме Сизифа - еуфорията, истерията и задоволството, от продадените 2 килограма домати, напълно спират притока на мисли при нея. Те са погълнати от теглилките, пликовете и подадените й пет лева.
Пенка се отдалечи със скорост V = "влача се и то бавно, защото съм стара и нося торби" и се клатушка докато достигна състояние "невидимо от сергията Сизифа" в полуравнината "Колоните на Пиротска".
В паралелепипед на колела, движещ по успоредни прави, номер 22, се разигра жестока драма - сблъсък на интереси, сблъсък между колоси. Пенка и Станка изпаднаха в ожесточен дебат, коя да заеме свободното място в трамвая. Едната беше с 3 години по - голяма, но носеше по - лека мрежеста торбичка. Едни срещу други на ринга се изправиха Пенка на 78, придружавана от 2 килограма домати и Станка на 75, придружавана от 2 килограма домати и половин буца сирене. Разговорът прерасна в разгорещен политически дебат на тема "Времето на Тато и има ли то още почва у нас?".

Гергана седеше зад двете възрастни жени. Тя отиваше да подкрепи стачката на учителите, отиваше да опита да направи нещо. Почти ясно й беше, че няма да помогне много, но и омръзна да тъпче на едно и също място, върху едни и същи хора с едни и същи проблеми.
Сизифа цял живот се надлъгва, Пенка цял живот си мисли, че е излъгала някой, а Станка е чист егоист.
Гергана отиваше, за да потърси истината, да каже своята истина и да помогне на другите.

Много време мислех какво да напиша за учителите и всъщност нищо не измислих - сетих се за клетия български народ, на който явно вече му писна да бута камъка нагоре, а от там все някой да го хвърля долу.
Надявам се учителите да не се предадат и да не угасват, както българското училище не е угаснало толкова години наред.

Пълен текст »

Стига преигра, хайде по - полека

Малкото детенце седеше и си играеше с кубчетата. Строеше кула. Всяко кубче си имаше име - "здраве", "щастие", "късмет", "пушенето забранено", "не сервираме алкохол на лица под 18 години", "любов", "равни права", "не на дискриминацията"... просто седеше и си подреждаше живота.
Постави здравето, но не знаеше, че ще умре от удар на 55 години, постави щастие, но не знаеше, че ще изгуби родителите си на 21, постави късмет, но не знаеше, че ще живее на улицата, постави любов, но не знаеше колко пъти и предстои да бъде изнасилена, постави "пушенето забранено", но не знаеше, че само 6 години я делят от първата й цигара, постави "не сервираме алкохол на лица под 18 години", но не знаеше, че ще се напие за първи път на 14, постави "равни права", но не знаеше, че такива няма да получи, постави "не на дискриминацията", но не знаеше, колко пъти ще бъде съдена най - сурово, за това, което е.
Беше 6 годишно момиченце, което седеше и си играеше на мечти. Кубчетата бяха стари и олющени, но имената им бяха в главата й - щяха да останат там завинаги.
Това, което животът изкрещя в ухото й бе, че мечтите не променят нищо - правят нещата по - красиви. После й прошепна - "Действията задвижват промените. Изборите които правим често са по принуда. Много неща се случват и не можем да направим нищо. Не трябваше да си играеш с кубчетата. Трябваше да ги събираш едно по едно и да строиш крепост, а не кула."

Пълен текст »

Кръстосан разпит на свободна тематика

Седим и се гледаме с Нещо. То ме гледа и аз го гледам, но и двамата не знаем какво си мисли другият. Всеки път, когато се опитам да го питам нещо, една огромна буца засяда в гърлото ми и пречи на думите да излязат. Мълчанието, комбинирано с буцата в гърлото ми, се превърна в игра на нерви. То не издържа, грабна буцата и я изтръгна от гърлото ми. Последва офанзива от въпроси от моя страна - "Откъде се взе?", "Защо си тук?", "Как ме намери?", "Къде живееш?", "За колко време си тук?", "Кой те изпрати?", "Какво искаш?"... То ме изгледа сърдито и сложи буцата обратно. Последва мълчание, което продължи цяла вечност. Много се мъчих да извадя сам буцата, но не успявах, а Нещо ме гледаше все по - хладнокръвно и безразлично. Всеки път когато се опитвах да му кажа нещо с жестове, ме удряше през ръцете, когато се опитвах да му напиша нещо, винаги забравях, че то яде хартия и с това всъщност се храни - с жалките ми опити да му задам въпрос. Желанието ми го поддържа живо.
С времето се опознахме и въпросите изчезнаха, всичко стана ясно, остана само един въпрос, на който никога не получавам отговор - "Защо?"
Нещо напоследък не е добре, оказа се, че страда от напреднала фаза на олигофрения с тенденция за влошаване към идиотизъм. Мълчанието ни преминава в точене на лиги и издаване на нечленоразделни звуци от негова страна, и мълчание от моя. Вече, вместо да изяжда хартията, прави корабчета от нея... Няма да го бъде още дълго. Ако то умре, ще ми вземе и буцата, а аз не знам дали съм готов да се разделя с нея - свикнах да не задавам въпроси. А ако то умре и вземе буцата ми, ще мога да задавам въпроси, но него няма да го има за да ги чуе... Не, научих се да не задавам въпроси... Защо ли?

*Всякаква прилика с реални лица и събития липсва. Намираме се извън времето и пространството. Гравитацията е по - силна от всякога. И тя все пак се върти - няма кой да я спре.

Пълен текст »