Стига преигра, хайде по - полека

Малкото детенце седеше и си играеше с кубчетата. Строеше кула. Всяко кубче си имаше име - "здраве", "щастие", "късмет", "пушенето забранено", "не сервираме алкохол на лица под 18 години", "любов", "равни права", "не на дискриминацията"... просто седеше и си подреждаше живота.
Постави здравето, но не знаеше, че ще умре от удар на 55 години, постави щастие, но не знаеше, че ще изгуби родителите си на 21, постави късмет, но не знаеше, че ще живее на улицата, постави любов, но не знаеше колко пъти и предстои да бъде изнасилена, постави "пушенето забранено", но не знаеше, че само 6 години я делят от първата й цигара, постави "не сервираме алкохол на лица под 18 години", но не знаеше, че ще се напие за първи път на 14, постави "равни права", но не знаеше, че такива няма да получи, постави "не на дискриминацията", но не знаеше, колко пъти ще бъде съдена най - сурово, за това, което е.
Беше 6 годишно момиченце, което седеше и си играеше на мечти. Кубчетата бяха стари и олющени, но имената им бяха в главата й - щяха да останат там завинаги.
Това, което животът изкрещя в ухото й бе, че мечтите не променят нищо - правят нещата по - красиви. После й прошепна - "Действията задвижват промените. Изборите които правим често са по принуда. Много неща се случват и не можем да направим нищо. Не трябваше да си играеш с кубчетата. Трябваше да ги събираш едно по едно и да строиш крепост, а не кула."