.:Speed Paint :.

Тихо и кротко една вечер Окшот решил да нарисува своят приятел Обюл - да му направи един спийд пейнт. Та седнат Окшот и взел най-хубавата снимка на която намерил на своят приятел, сложил я прилежно до монитора и пуснал компютъра. През петнайсетте минути за които Windows XP се зареди, Окщот обмисляше как точно да нарисува спийдпейнтът. Постепенно през следващите петнайсет минути за които се зареди Фотошопът, той малко по малко измисляше всяко детайлче как да бъде изразено, с кои четки ще работи най-бързо и коя палитра да си зареди. Най-после след осърдните допълнителни 5 минути чакане да спре да бози, компютърът вече беше използваем. Окшот седна, хвана таблета и започна да рисува. Разбира се, в началото се започва просто - като при всяка мечта на един човек - нахвърля се главната идея: скицата. Тя е съвсем груба и грозна, но тя е и най-важната част от рисунката, поради факта, че тя определя пропорцийте. След като направи скицата, Окшот започна с лицето. Той обичаше да прави това, защото лицето беше частта от човешкото тяло, която според него определяще човека, а в частност очите - те придаваха живота. Точно за това той започна да рисува сините изразителни неща наречени очи. След като приключи с тях той продължи със спийдпейнтът още по-ентусиазирано. Всеки нов елемент в началото не приличаше на оригинала, но постепенно се добавяха детайли - малки и големи - които създаваха формата и я докарваха до него. Беше невероятно колко бързо и ентусиазирано рисуваше Окшот. Но всеки път като завършваше нов детайл, той го поглеждаше от малко по-далече, и си казваше: "Нее..не е достатъчно реалистично..." след което сядаше и го правеше още по-детайлен и реалистичен. Задълбочавайки се, въпросният спийдпейнт се превърна в портрет, който Окшот рисуваше вече часове. "Още малко, още малко.."-си казваше той, и се опитваше да придаде още по-реалистичен вид на картината. Окшот неуморно трупаше детайли и се трудеше над творението си, с идеята да го направи перкефтно и невероятно, той искаше да изненада своят приятел наистина много, като направи тази една картинка забележително реална и красива. След два дни неуморен труд, Окшот стана от стола, отдалечи се малко и погледна товрението си, след което погледна и закачената снимка на Обюл до монитора...отново погледна картината, после отново снимката и така поне десет минути. Накрая, доволен от себе си, Окшот я сейвна за последно и я остави отворена за да я разгледа за още детайли. Но точно в този прекрасен мик на триумф, влезе майка му, погледна монитора, погледна закачената снимка, пак погледна монитора, след което погледна доволната физиономия на сина си и каза: Много яка картина си нарисувал.... Но на живо изглежда по-добре: след което се обърна и излезе. Окшот бе потресен. Той седеше втрещен на стола си и не знаеше какво да каже и какво да направи. Поседя така известно време след което си легна и заспа. След два дена,Обюл реши да навести своят приятел Окшот, защото не се бяха виждали от доста отдавна, но приближавайки къщата му, Обюл видя приятелят си да изхвърля всичките си рисувателни принадлежностти в кофата. Притичвайки до него, Обюл го попита: "Какво правиш, защо изхвърляш тези неща? Нали искаше да си художник и да рисуваш реалистични портрети?", а Окшот му отговори: "Да, исках,успях да направя такава картина, успях и да я изтрия....но разбрах ,че всъщност искам да стана фотограф", след което той извади фотоапаратът си и засне Обюл. Това бе най-хубавата снимка,която Обюл имаше по онова време. Снимка която бе по-красива и реалистична от всеки спийд пейнт на земята. Снимка, която наистина зарадва Обюл. Окшот взе това решение относно личното си хоби, защото се замисли над своят собствен живот: Той винаги се опитваше да го направи изкуствено красив, замазан и такъв какъвто хората искаха да видят. Един истински Оувърпейнт на собственият му живот. Нещо, което започва с бегла скица и след това се добавят всичките тези детайли, и неща които да наподобяват оригинала, но в крайна сметка истинският живот е много по-красив от преиначеният. В неговият малък "оувърпейнт", Окшот премахваше неприятните неща, досадните неща, и оставяше само малките лъскави и красиви неща. Накрая осъзна, че точно негативните, досадните неща и малките проблеми вкарват цвят в живота. Затова и реши да стане фотограф- за да заснеме точно тези малки неща от живота, които никои няма да нарисува, защото те не се вписват в един прекрасен оувърпейнт!

// Всякакви прилики с реални лица и действия са случайни//

Пълен текст »

Призмата на ретроспекцията с 2008 стени и една обща ос - изборът

Колкото и да се опитвам, не мога да съм описателен. Не мога да разкажа, как птичките със самодивските си песни изпълват синия простор, как листата от дърветата падат като златен дъжд по сивата и суха земя, как реката бавно и плавно тече и гали с нежните си, вековни, ръце гладките камъчета, които блестят като малки съкровища под яркото слънце, как звездите стоплят нощта, как тревата леко се поклаща под ласката на топлия вятър, как прозрачната завеса на дъжда разкрива приказната дъга... Мога да разкажа какво си мисля, мога да говоря със себе си, мога да съм директен, мога да съм меланхоличен, мога да съм тъжен, мога да съм амбициран, мога да съм устремен, мога да кажа, това което искам, точно с думите които искам. Нека празнувам - да празнувам заради експресионизма си, заради хората които познавам, които изгубих, които ще намеря, заради нещата които се случиха, които не се случиха, които ще се случат. Да празнувам за изборите си, колкото и неправилни да са били - нямаше да ме има без тях.Човек не може да направи абсолютно всички избори. Ранната новогодишна равносметка ме връща назад. Нека пиша за избора който не можах да направя. Нека отново говоря със себе си, нека го кажа отново. Нека му дам нещо специално за нова година.

На избора който не можах да направя

Как си ти? Не сме се виждали от много време нали? И ти какво направи през това време?

Аз пораснах, промених се, започнах да се чувствам човек. Ти не се промени. Остана си същият. Вземаш отново решения от името на другите, искаш да ги контролираш. Ти си си все същият – ограничаван от миналото, обречен на сивото бъдеще, зависещ от себе си. Ти си отново сам, както си бил винаги – отново със себе си. Имаш хора около теб, но отвътре си празен. Ти си толкова кух и затворен в стоманени решетки, че самият ти си се слял с тях.

Виждам искаш да направиш нещо за мен – искаш да решаваш вместо мен, вместо нея, както са решавали вместо теб и вместо нея. Не мога да ти кажа да ме оставиш, защото не съм направен от камък. Обричаш ме, правиш света ми сив, както са направили и с теб. Ти не можеш да се откъснеш от тях.

Ти си част от тях – ти си техният плод. Те се самоунищожават сами. Толкова примитивни и тесногръди, правещи живота едно ежедневие изпълнено с болка и алчност. Това си ти, ти си тях, те са всички. Но аз не съм като вас! Аз се различавам от вас. И тя се различава от вас, но ние ви обичаме, а вие ни убивате.

Толкова си сам колкото никой не е бил през живота си. Сам ще бъдеш, докато не се откъснеш от тях и не станеш като нас. Ние сме само изпълнени с надежда нищо повече. Стани като нас, не ни убивай. Все пак някога си обичал мен и нея и тях. И те са се обичали и ние те обичаме, но за сега оставаш просто една фигура в мен, един спомен от бъдещето и човек от миналото. Опитваш се да промениш нещо, но повтаряш миналото. Това си ти – едно минало, което се повтаря отново и отново, до безкрай. Аз и тя се променяме, дори променяме миналото, мислим за бъдещето, ти мислиш за бъдещето в миналото и стоиш там. Преди може би сме стояли всички, но сега си само ти. Искаш, но не можеш да промениш нищо,ние можем и го правим, а ти, ти си се примирил с всичко и така ти харесва, искаш да примириш и нас, но напразно. Успя – живя в ада, а аз в рая, направи живота си рай, а моя ад, изгоря за да светиш, но блестеше само в собствените си очи, помни едно, ще гориш в ада, който създаде, ще гориш и в моя ад, а след това, ден да не видя, ако не гориш в пъкъла. Ще се видим там, но ти ще гориш сам, а аз с всички и теб пак ще те боли повече. Смачкан ли си? Смазан ли си? Боли ли те? Свито ли ти е сърцето? Нека. Мислиш ли, че си сгрешил? Не. Дали аз съм сгрешил? Аз съм виновен за всичко, но ти си причината. Не те обичам. Мразя те, а никога не съм мразил – е все пак успя да ме промениш. Имаш всичко и ти горчи нали? Нямам нищо, но вътре имам всичко. Завиждаш ли? Дано. Казах, че тя и аз те обичаме – пак те излъгах. Тя те обича, но каквото за нея това и за мен. Тя е обичта ми към теб, а ти си чиста омраза.

Казах, че излъгах – да, направих го няколко пъти тук и сега, но ... простено ти е да лъжеш, когато не ти оставят друг избор. Помни го това и помни всичко което ти причиних и казах, помни как плака, как не ти достигаше дъх. Помни, не забравяй. Аз ще забравя, ще те изтрия както само аз мога – ще те залича, а ударната вълна от експлозията ще унищожи всичко свързано с теб. Мерси, че ме направи силен.

Пълен текст »

Елка Георгиева

Ще те пипам колкото си искам! Ще те чукам цяла нощ. Ще те изхабя докрай, ще изцедя всякаква енергия от теб. Ще те натискам докато не издъхнеш...

Георги крещеше по елката която бе позиционирана на масата пред него, от самия него. Малко му бяха изгърмели бушоните и имаше нужда да излее яда си на някой. Елката кротко си стоеше и не променяше хладнокръвното си изражение тип „неодушевен предмет”... Да, Георги го чакаше цяла нощ чукане по елката, събиране, изваждане, изчисляване на данъци и проценти – вече 14 години работеше като счетоводител и меко казано му бе писнало от работата и липсата на поне капка живот в нея. След като покрещя на Елка Георгиева още малко, той бавно седна на масата и впери изпитателен поглед в нея, последван от задълбочен поглед, последван от замислено изражение, последвано от решение – тази вечер той нямаше да смята за някой друг. Тази вечер ще бъде специална. Тази нощ елката на Георги се превръща в мерило за живот, за начин на живот – за неговия живот.

Включи я... а тя го погледна по свой си начин, а именно 0. Този поглед... този поглед... Георги пушеше от 10 години по една кутия всеки ден... 10 години по 365 дни ... Елка му каза, че бил изпушил 3650 кутии цигари. Той й каза, че всяка струва 2,60... след кратка драматична пауза, Елка му отговори, че е изхарчил 9490 лева за цигари. Георги малко се стресна... разболяваше се задължително по 5 пъти в годината – 2 пъти сериозно, а 3 само настиваше. Сега се замисли, че е на 36 години – странно, но не се бе замислял преди на колко години е... боледувал е 72 пъти сериозно и 108 пъти е настивал. Когато настиваше успяваше да се оправи с 15 лева, но когато беше сериозно заминаваха по 90 лева за антибиотици. Елка търпеливо го слушаше и не му спести истината. Направо му каза, че е изхарчил 8100 лева за да се бори със слабостите на имунната си система.

Георги спря за момент... малко позеленя, малко почервеня... оправи се. Драмата му беше, че е дал 8100 лева за да си оправя здравето и 9490 за да го съсипва.

На месец изкарваше по 800 лева. 14 години по 12 месеца... 168 месеца той се занимаваше с парите на другите, със сметките на другите. Сега беше негов ред... 134 400 лева за 14 години. Всеки ден си купуваше по две билетчета – едно за да отиде на работа и едно за да се върне... 260 работни дни в годината... Държавата му е дала 134 400 лева, той й е върнал 5824 лева под формата на билетчета.

Не, че не му стигаха пари... пари имаше точно колкото да свърже двата края – да ходи на работа, да гледа телевизия, да яде, да има топла вода, да има ток и да не мръзне през зимата.

Стана, запали си цигара... излезе на балкона. Целият квартал спеше, но всичко беше някак светло и приятно. Витоша известяваше за присъствието си с телевизионната си кула, която подаваше кратки, но ясни сигнали – червени... „Спри се човек, какво правиш...?”

Георги вече беше спокоен. Влезе вътре. Отиде в кухнята, взе една тенджера, напълни я с вода и я сложи да кипне.

Върна се при Елка... вече не бе същото – Елка Георгиева се бе превърнала в ... просто в калкулатор. Той я взе със себе си и отиде в кухнята. Водата беше кипнала. Георги хвърли калкулатора в тенджерата с врящата вода. Той свари Елка.

„Не съжалявам, вече не поглеждам назад, вече няма да пресмятам нищо. Животът ми няма цена, здравето ми няма цена, удоволствията са нож с две остриета, на който бих се порязал много пъти... няма число което да отброи ударите на сърцето ми – имам само кръвта в него. Тя сега кипи”... мислеше си.

Говореше за кипящата си кръв... Писъците на кипящата елка вече бяха заглушени от виковете на мечтите.

На другия ден Георги стана, взе едно такси, отиде на работа, напусна, след това взе такси до Витоша, качи се до кулата, седна на една скала, откъдето се виждаше целият град и запали цигара „Парламент”.

Беше изхарчил всичките си пари, но гледаше града с най – замечтания поглед на света – това бе безценно.

За няколко седмици животът му се преобърна, стана рекламен агент, започна да дава воля на мислите си и чувствата си – на себе си.

*малко по – късно*

Георги е вече на 56 години. Всяка седмица взима такси от вкъщи до Витоша, качва се до кулата, сяда на скалата и животът му започва отново. 20 години по 52 седмици по 8 лева за такси... не, мечтите нямат цена.

Моля не опитвайте това вкъщи ( с водата и котлоните и елката) . Мерси.

Пълен текст »

Алексей Печников

Малко тъжно, малко носталгично, малко черно и бяло, малко цветно, малко неясно, малко очевидно, малко по - близо до вкъщи, малко далече. Фотографии на Алексей Печников... малко Хотел Калифорния.

Пълен текст »

Пожарите на любовта

И аз като станах, и като грабнах книгата, и като изтичах в другата стая, и като треснах вратата, и като я заключих , седнах на леглото... И като загасих всички лампи, и като пуснах щорите, и като сложих одеялото на прозореца, отворих книгата... Мама му стара, ебах и книгата дето е - буквите й изпадаха по земята и се забиха в килима. И като станах, и като махнах одеялото, и като вдигнах щорите, и като пуснах лампата, и като отворих вратата разбрах, че трябва да чистя килима. И като взех една метла, и като почнах да мета, и като не можех да измета , и като се ядосах, и като започнах да чувам онзи глас в главата си "И сега к'во" ... Ще прахосмуча викам аз... а той вика "И ти к'во"... и аз като прахосмуча, и то като не се маха, и аз като се нервирам, а той като ми вика "И ти к'во"... и аз грабвам един парцал и почвам да търкам! А то к'во ... размаза се бе! Мастилото се размаза по килима... "И ти к'во" ... и като грабвам килима, и като почвам да го навивам, и той като става на руло, и аз като го вдигам, и като го изнасям, и като го слагам на двора, и като го поливам с бензин... "И к'во" ... и го подпалвам и гледам как гори... и той като гори, и като пушек се вдига... и сега к'во.
Къщата... горя я... и пожарната като не идва, и аз като седя и я гледам как гори и се сещам, че някой ми е казвал, че като си играеш с огън и се напикаваш... "И ти кво"... и аз като седя и пикая (прав), и като гася ония пламъци, и като се издига една пара, и като не мога да го изгася, и то като изгоря... "И ти кв'о" ...изтръсквам си го и го прибирам обратно в гащите естествено... Е ето сега вече не знам какво да правя.
И като отивам при съседите, и като им викам, че съм запалим къщата, и като ме гледат едно такова странно, и като ги гледам нахално, и като ми затвориха вратата. "И ти к'во" - абе теб какво изобщо те засяга к'во.
Тя пък стана една. Стана каквато седна, но не иска да легна мамицата й - малко да легна и аз до нея и да почина и да се наспя.
И като стана, и като построя нова къща, и като си купя нови книги и килими... А после?
Ще си менкам гласа в главата с такъв който казва "И ти защо" и ще мога да мисля защо го правя, а не какво да правя после.

Пълен текст »