~.:Сладоледът е студен, но сладък :.~

В моето малко село, наречено Аврора, цял живот се лутам и лутам и само се чудя какво да правя и с какво да се захвана. Тъкмо се захвана с нещо интересно и забавно, и то вземе че ми писне, или се счупи или ми го откраднат. И то вече ми писна и реших да ида да взема парички от мама и да си купя сладолед. Много обичам сладолед. Та взимам аз парички от мама и тръгвам за сладолед, но докато вървях и се сетих, че то в магазина има поне сто вида сладолед...ами сега? Спрях се, и започнах да мисля какъв точно сладолед искам: бананов, шоколадов,сметанов, ягодов, с бисквити, с орехи и докато си мислех мина един приятел покрай мен и ми каза: " Ей ако знаеш какъв хубав сладолед Тирамису продавааат! Аз си взех преди време и много ми хареса!". Слушайки го как говори, реших и аз да си взема такъв сладолед, да видя дали наистина е толкова вкусен. Та отивам аз в магазина, и казвам на чичкото:
- Един сладолед Тирамису, моля ^^ - а чичкото ми казва :
- Оо, съжалявам, но в момента нямаме. Свърши преди половин час, но има малко по лъжицата - искаш ли да го опиташ? - Аз разбира се веднага се съгласих и опитах от сладоледа. Минута мълчание..станаха две..три.. Това определено беше най-вкусният сладолед който бях опитвал някога . Та попитах чичкото, кога ще докарат нов сладолед, а той каза че в понеделник със сигурност ще има.
Та мина петък, мина и събота , мина и неделя. През тези три дена само за това мислех - как ще си купя сладоледа и ще си го ям и после пак ще си купя и така докато ми свършат парите. В понеделник сутринта вече гордо тръгвам аз към магазина за сладолед, и продължавам да си мисля колко ще е вкусно и прекрасно. Както си вървях едно момче ме замери с камък и каза:
- НЯМА ПЪК ДА СИ ВЗИМАШ ОТ МОЯ СЛАДОЛЕД, НЯМА НЯМА !!! - и продължи да ме замеря с камъни. Аз се ядосах и започнах да се оглеждам за камани с които да отвърна на удара, но в тоя момент се появи приятелят ми, който ми каза за сладоледа и прошепна:
- Остави момчето намира. Майка му не му дава пари, защото винаги се разболява като яде сладолед, просто го е яд. Не се карай с него, ами само го подмини! - почудих се една минута какво да правя и накрая го подминах и продължих към магазина за сладолед. Чичкото, който продаваше на щанда ме видя от далече и веднага ми сложи една топка сладолед във фунийка и като пристигнах ми го връчи. Аз му дадох 5 стотинки и се запътих към вкъщи. Сладоледът изглеждаше страхотно и определено беше невероятен на вкус. Аз веднага му се нахвърлих и го излапах за 3 минути. За жалост докато се прибера до вкъщи, гърлото ми вече беше подуто и кашлях. Майка ми ме нахока, веднага ме уви в леглото и започна да ме тъпче с чайове, лекарства и прочие. "Ебаси гадния сладолед" беше първата мисъл която ми дойде на акъла. Но после като си полежах малко си казах: " Бе какво ми е виновен сладоледът...аз съм тъпия, че го изядох за 3 минути. Но като оздравея определено ще си взема още и вече ще внимавам като го ям. Дано да има в магазина де...защото ако няма ще е много гадно... но и да няма, ще изчакам да докарат ^^". След като поразмишлявах над сладоледения проблем се обърнах в леглото си, завих се и заспах.

Пълен текст »

Бог ми прати СПАМ

Помолих Бог за интервю. (Предполагам стана някъде между 7ми и 8ми месец в психиатрията)

За моя изненада той се съгласи. (изненада, изненада)

- Влез! - каза ми Бог. - Значи ти би искал да вземеш интервю от мен? (това вече го уточнихме, но не пречи да продължим да разтягаме локуми, нали това е спам все пак)

- Ако имате време... - казах му аз. (И след всички тези години, в които те учат, че той ти е най – близък, той те е създал, той решава съдбата ти и дърпа конците в живота ти, ти все пак му говориш на ВИЕ)

Той се усмихна през брадата си и отвърна: (барабани, затаете дъх...!)

- Моето време се нарича вечност и е достатъчно за всичко. (всички си мислим същото, но и ти някой ден ще стигнеш да заключението, че времето не ти стига за всичко)Какви въпроси искаш да ми зададеш? (познай де, би трябвало да се досещаш, ако сега не можеш – е хак да му е на тоя дето те чака да се сетиш – имаш цялото време на света)

- Не и такива, които са Ви непознати. (От самото начало предположих, че ще си скучен, но пък чак толкова...?!) Кое е нещото, което Ви учудва най-много у хората? (изби рибата, заклевам се)

- Това, че се отегчават, докато са деца,(защото възрастните им диктуват живота) бързат да пораснат(за да диктуват сами живота си) и тогава копнеят да бъдат деца отново(защото децата им ги побъркват... и трите фази са борба за свободата, която никога не получаваме – а защо?). Това че губят здравето си, за да направят пари, (правилно, не ни трябват пари – нали си имаме Господ... а ти с какво живееш бе гъз?) и после пропиляват парите си, за да възстановят здравето си (е едно на нула за здравната система... за какво да се лекуваме, направо да идваме при теб, а?). Това, че мислейки тревожно за бъдещето, те забравят настоящето и така живеят нито за настоящето, нито за бъдещето ( много е лошо, когато казваш прекалено много неща за да кажеш нещо просто и накрая никой не те разбира...). Това че живеят, сякаш никога няма да умрат и после умират, сякаш никога не са живели... ( Лесно е да съдиш кой как живее, трудно е да се поставиш на тяхно място... ако ги забравяш тези които сякаш никога не са живели – ние ги помним)

Ръцете му хванаха моите и така стояхме мълчаливо. (неловко мълчание бих казал... комбинирано с физическия контакт – много неща можеха да се случат по – нататък в текста)

След дълго време го попитах: (пак ли?!)

- Мога ли да Ви задам още един въпрос? ( ако бях на негово място, щях да питам „не знам, можеш ли?” , но за сега се задоволявам с това, че като умра той ще може да каже на някой, че никога не съм живял)

Отговори ми с усмивка. (откровен, подигравателен присмех, не мислиш ли?)

- Като наш баща, какво бихте искали да направят Вашите деца през Новата Година? (през новата учебна година искаме много шестички и по – малко жертви на глада и абсурдния свят за който Господ се грижи)

- Да научат, че не могат да накарат някой да ги обича. (правилно... не става като с покръстването на езичниците в миналото – ако не обичате господ ще ви убием) Това, което могат да направят, е да се оставят да бъдат обичани. (изкарай становище за омразата, по – интересно е)

- Да научат, че трябват години, за да се изгради доверието, и само няколко секунди, за да се разруши. (да, например цял живот вярваш в нещо и в даден момент цялата гняс на света се изсипва върху теб и ти респективно спираш да вярваш в това нещо – ти не слушаш ли собствените си съвети?)

- Да научат, че най-важното в живота, е не това, което имат, а хората, които имат. (изми си ръцете тук – кажи го това на детето с двама родителя алкохолици което няма пари за учебници защото алкохолът е по – важен от него)

- Да научат, че не е добре да се сравняват с другите. Винаги ще има хора, които са по-добри или по-лоши от тях. ( е спри се малко де – нали ни направи всички равни... как така по – добри и по – лоши, май се шегуваш?)

- Да научат, че богат е не този, който има най-много, а този, който се нуждае от най-малко. (правилно – истински богато е детето, което има всичко, само една майка му трябва)

- Да научат, че трябва да контролират поведението си, в противен случаи то ще контролира тях. (пак си служиш с думички и фразички които не разбираш, не така!)

- Да научат, че само няколко секунди могат да отворят дълбоки рани у хората, които обичат, и че после трябват години, за да ги забравят. ( Българския ти адски куца, пробвай на Иврит... да забравят кое – ние, хората които обичаме или същите те – раните?)

- Да се научат да прощават, като се упражняват за това. (ти първо, ти първо)

- Да научат, че има хора, които много ги обичат, но не знаят как да показват чувствата си.(това много ми напомня на идеята за теб)

- Да научат, че с пари може да се купи всичко, освен щастие. ( наистина не живееш на този свят)

- Да научат, че дори понякога да се чувстват разстроени, това не им дава право да разстройват и другите. ( ако не си изкарал някой поне веднъж от релси за чеп за зеле не ставаш, защото познай какво – понякога се налага да се налагаш)

- Да научат, че големите мечти не изискват големи крила, а меко приземяване. (липсата на големи крила някак си пречи на концепцията за мечтите, а при мечтите приземяване няма – има само нагоре)

- Да научат, че истинските приятели са рядкост и ако открият такъв - това е истинско богатство. (като се замисля, не съм сигурен, че ти специално имаш приятели, така че се въздържай от коментари по тази тема)

- Да научат, че понякога не е достатъчно другите да им простят, а сами трябва да си простят. ( и аз мисля, че е абсурдно хората да искат прошка от теб...)

- Да се научат, че са господари на това, което запазват в себе си и роби на това, което казват. (мога да кажа, че е точно и напълно 100% обратното, май те изморява този разговор?)

- Да се научат, че ще пожънат това, което са посели. Ако са посяли слухове - ще се оплетат в интриги, ако посеят любов - ще бъдат щастливи. ( в любовта стават най – големите интриги... осъзнай се.)

- Да се научат, че истинското щастие не се състои в това да постигнат целите си, а да се задоволят с това, което вече са постигнали и в момента постигат. (май съветите които даваш ни правят да изглеждаме така сякаш никога не сме живели?)

- Да се научат, че да бъдеш щастлив е решение. Те решават да са щастливи с това, което имат и което са, или умират от завист и ревност, заради това, което нямат. ( всеки иска да е щастлив, а ето и нещо ново – дръж се да не паднеш – хората умират от рак, СПИН, убиват ги, самоубиват се... ти имаш ли нещо общо?)

- Да се научат, че двама души могат да гледат едно и също нещо и да виждат съвсем различни неща. ( А! Значи имаме право на собствено мнение и различен поглед над нещата, без да ни се казва, че ще отидем в ада!)

- Да научат, че тези, които са честни пред себе си, без да отчитат последиците, постигат много в живота. (човек обикновено е честен със себе си, а тази честност е толкова дълбоко скрита от другите, че практически не я отчитаме барабар с последиците)

- Да научат, че дори и да си мислят, че няма какво да дадат, когато техен приятел плаче, те могат да намерят сила да успокоят болката. (когато мой приятел плаче, плача с него, падам с него, ставам с него и определено мога да му дам всичко от себе си, има болки които не се успокояват, но важното е да не е сам)

- Да научат, че опитвайки се да се вкопчат в тези, които обичат, много бързо ги отблъскват. Оставяйки им свобода, те ще останат заедно завинаги. ( КУРВИ ВЪРНЕТЕ МИ ПАРИТЕ)

Замислих се. ( Сакън, недей повече!) Бог потъна в мълчание... ( сефте да му е... )

От автора: Да живее спамът и идиотите които го разпространяват. Ако не изпратиш това на всички хора които познаваш, те ще умрат и ти ще страдаш... после и ти ще умреш. А ако го изпратиш след 2 дена, само половината от познатите ти ще умрат. Не, виж сега, на който и да го изпратиш те ще умрат... съжалявам, не трябваше да го четеш.

Пълен текст »

Кръстосан разпит на свободна тематика 2

Олигофренията е много тъпо нещо. Хване ли те, трудно можеш да се отървеш. Аз се борих и борих, но тъкмо стигах до някакъв напредък, когато поглеждах към То, а точно това и очакваше Олигофренията - да се разсея, за да ме обладае отново. Не знам защо То ме наричаше Нещо, но постепенно свикнах с това, свикнах и с То и с неговите въпроси. Но с това и започнах да отговарям на въпросите на То, и сякаш интересът се изгуби с изчерпването на въпросите. Остана само прословутият въпрос Защо? Него си го запазих и не дадох отговорът на То. То ме питаше питаше, после се правеше, че не го интересува, но аз така и не отговорих на този въпрос, а вместо това си играех с буцата. Е да, но То изглежда му писна - спря да задава въпроси, спря да си иска буцата, спря и да ми дава хартия, независимо дали я ям, или правя хартиени корабчета от нея. Но аз съм си виновен де, ако бях преборил олигофренията вместо да се заплесвам по То, ако бях пазил отговорите си, ако ... ако ...ако...аман от "ако"!
Последните дни, То си седи в ъгъла и си говори сам и ми открадна всичката хартия, с която сега си прави корабчета...Но и аз искам да си правя корабчета..и после да ги изям...ама няма...сега или трябва да си тръгна, с буцата в ръка за спомен, или да се прицеля наистина добре, докато То не гледа, и да я хвърля обратно в гърлото му. И без друго не задава въпроси, поне да си му върна буцата. Ама после аз ще си остана с нищо, а То ще остане с корабчетата, защото То не яде хартия като мен. Дилема...с чужда буца, или с празни ръце *пишейки, попива всички изтекли лиги в следствие на олигофренията*. Е поне с нея се преборих...няма я вече, а утре трябва да ида да се ваксинирам, че заради нея винаги ми се объркват плановете. Та за сега ще застана в другият ъгъл на стаята, и ще почакам още малко да видя какво ще направи То, а ако нищо не направи сигурно ще си му върна буцата...без него за какво ми е на мен.

*Всякаква прилика с реални лица и събития липсва. Намираме се извън времето и пространството. Гравитацията е по - силна от всякога. И тя все пак се върти - няма кой да я спре.

Пълен текст »

Крачка напред, втора…

Гледам в стъклото, отвъд което поройният планински дъжд изпълва мекия боров въздух.

За кой ли път в този самотен следобед връщам поглед към чашата с портокалов сок. Невидимо ситни преродени капчици вода матово завоалират хладната й повърхност, но дъхът им стига само до там, дето повърхността на жълтата течност леко трепва от не съвсем спокойната почивка на ръцете ми, облегнати на масата. Май твърде дълго съзерцавам и чашата, и неидеално избърсания плот под нея, в чиято прозрачност реалността сякаш изчезва наполовина. Твърде дълго мисля и се лутам по безкрайните притеснения на дните, в чиято брегова линия този следобед се опитва да ми каже нещо. В това неочаквано заведение насред гората.

Неочаквано? Изглежда само за мен, другите явно си го знаят -- ето че поредните хора тичат сред пороя насам, със смръщени лица, влизат шумно и сядат край другите полуреални повърхности. Старата огромна машина за кой ли път забръмчава и до мен пак достига мирис на кафе.

През прозореца дъждът вали. И със затворени, и с отворени очи виждам как обмокря зелените иглички по дърветата, изсъхналите кафяви иглички, омекотили земята с постелка. И скалата, която днес прегърнах край пътеката. Знам как първите капки са оставяли големи тъмни точки по повърхността, сухите петна са отстъпвали, а отблизо камъкът е задъхтявал така, както дъхтят крайречните му братовчеди, когато опреш нос в мястото, където преди малко си опирал мокра длан. Знам как капките се любят със земята в пролуките между тревите. Знам как се стичат по тях, за да стигнат пак нея. Още ми е чудно къде се крият скакалците, когато вали.

Твърде дълго премислям всички тези дни над чашата. Но ето че отблъсквам с ръце полуистинския хладен плот. Изправям се, уж отнесено, но всъщност рядко може да бъде по-истинско и желано. Стигнал до вратата, дърпам настрани плъзгащата се врата, точно за да влязат две момичета, поредните бежанци от дъжда. Усилието отнема почти цялата тежест на тялото ми, но все пак успявам. Прекрачвам навън и полуавтоматично затварям пролуката в стената зад себе си. Странно, защо затварянето е толкова по-лесно от отварянето? Стъклото зад мен скри бърборежа на хората вътре. Остана само мекият, почти бял звук на дъжда. Крачка напред, втора... И докато дъждът се плъзгаше по косъмчетата, за да намокри кожата; докато обливаше и ръцете, и краката и тялото ми, страхът от мокрото и студа изчезваше, сетивата се пробуждаха двойно; нещо в мен се усмихна, взе от земята шишарка и я метна, за да види колко надалеч ще хвърли. Дъждът докосва раменете ми, бедрата ми, дори през дрехите; нещо в мене премигна очи и любопитно наклони глава.

Знаеш ли?... Радвам се, когато успея да прекрача прага си :)

Пълен текст »

~.:The Book:.~

~.: Книгата:.~

Нощта бе спокойна и всичко беше покрито в тишината на безкрайното небе. Луната бе пълна и осветяваше високата сграда на военното поделение, където на двадесет и четвъртия етаж тъмна фигура седеше до прозореца, гледайки над останалите сгради. Едно леко почукване наруши този тъмен рай и вратата се отвори:
- Сър, докладът пристигна. Мисията на петнадесети взвод е била неуспешна и тяхното оттегляне е било наложително.
- Докладвай - каза ,мъжът.
-Трима от тях са загинали а четирима са тежко ранени и са настанени в болничната секция на военната академия.
След кратко мълчание ,мъжът каза :
-Пратете известия до семействата на загиналите и съответното обезщетение..
-Но сър..това са много пари не трябва ли първо да..
- Правете каквото ви казвам, лейтенант! Мисията е била провал...провaл, който можеше да бъде избегнат - той стисна юмрук и го удари в бюрото си.
-Да, сър - жената излезе и затвори тихо вратата, след което се отправи надолу по коридора.
-Ах..до кога ще продължава това? Нима не бе достатъчно, ами .. - телефонът в стаята звънна и малката червена лампичка започна да мига.
-Ало...Да, разбира се, сър. Веднага щом получим пратката, ще изпратим товара, който са успели да измъкнат. - Мъжът затвори телефона и след това бръкна в джобът си и извади цигара и запалка. Той отново се върна до прозореца и изгуби погледа си в светлината на луната, обгърнат в цигарен дим.
Утрото дойде и сребърният воал бе заменен от златното сияние на слънцето. Навсякъде из града засияха слънчевите панели върху покривите на сградите и хората започнаха да излизат и да се отправят към ежедневието си. Близо до центъра на града имаше малък парк, в който се намираше мраморен паметник. Насред цялата зеленина и светлина имаше само едно черно явление. Момичето гледаше безмълвно паметника с лице, обляно от сълзи, излизащи изпод черния воал и мигновено попити от малката кърпичка в ръката й.
- Милейди, съжалявам за загубата ви - проговори малкият робот, който я придружаваше. Те бяха заедно още от както тя беше на пет години, а баща й и го подари за да може да има с кого да си играе, докато той е на поредната си военна мисия срещу мутантите от стария остров. Като малка, Сара прекарваше ежедневието си в огромното имение на семейството си , обградена от прислужници, грижещи се за нея. Майка й бе изчезнала три години след първия й рожден ден, а баща й непрекъснато пътуваше по военни мисии. Единственият близък приятел на Сара беше Аркс - малкият робот, който винаги споделяше болката и радостта на момичето. Макар и машина, той бе едно от големите постижения на технологията: неговите реакции и начин на мислене бяха изключително близки до тези на човека, но водеше началото си от военен експеримент и затова съществуваше само една завършена бройка. Постепенно детето на генерала израстна в имението и се образова изключително добре. Но въпреки това, жаждата й да е свободна, да обиколи света, да види всичко извън стените на имението, я мъчеше и тя не живееше щастливо. Сега след смъртта на баща си, Сара се чувстваше изключително самотна. Тя знаеше, че трябва вече сама да се оправя и да потегли по свой път. Младото 20 годишно момиче поплака над гроба на баща си още час и реши да се прибере. Пътувайки в луксозния превоз, тя си осъзна с какво богатство е останала след смъртта на баща си , но някак си не го искаше. Единствено искаше да остане сама и да потъне в спомените за баща си.
***
Прибирайки се в имението, Сара отпрати слугите и мина през кухнята за да похапне нещо. На излизане тя се запъти към огромното стълбище, когато на вратата се позвъня. Тя се огледа и видя, че никой друг не е чул звънеца, което я подтикна да отвори сама. Сара бе изненадана от посетителя : висок мъж на около 25 години с тъмна коса, а очите му бяха прикрити от тъмни очила :
- Лейди Джоунс?
-Да, това съм аз... кажете какво ви води тук ?-Хм - мъжът подаде малка метална кутия на момичето и продължи - Това бе оставено от баща ви. Той искаше да го имате, но не доживя да ви го даде лично. Моите съболезнования за загубата ви.
Сара взе кутията, а мъжът се поклони и се обърна, запътвайки се към колата, която го чакаше пред имението. Момичето го гледаше как ходи и някак си се почувства стоплена от думите му. Сякаш те бяха единствените искрени думи, изречени днес. След като мъжът изчезна заедно с колата, Сара затвори вратата и се запъти към стаята си, оставяйки кутията на една малка масичка в антрето. Лягайки на леглото тя заплака отново и се потопи в меките завивки на огромното легло. Мислите за миналото и за смъртта на баща й я изтощиха и тя заспа бързо, а Аркс я зави и се самоизключи до леглото.
" Не, татко.. не си отивай..чакай ме..ЧАКАЙ..."
Обляна в пот и с крясък, Сара се събуди от кошмара. Огледа се и видя че навън е тъмно. Не искаше да събужда никого и затова се запъти към долния етаж за чаша студена вода. Слизайки по стълбите, момичето потърка очи и се запъти към кухнята. Отвори хладилника и си наля чаша студена вода с лимон, след което се запъти обратно към стаята си. Преминавайки към стълбите, тя се спря и погледна през прозореца в антрето. Лунната светлина я огряваше цялата, а самата тя не можа да отлепи поглед от сребърната красота. Постоя така около 5 минути , след което се обърна и погледът й се прикова върху кутията на малката масичка. Сара понечи да я вземе и се замисли : дали да я отвори или съдържанието щеше да я разочарова. Но защо баща й би пратил точно тези чекове и то лично..не, вътре трябваше да има нещо друго. Момичето взе кутията и се запъти към леглото си. Изкачвайки стълбите, тя я разгледа и установи, че се отваря с едно малко копче по средата на една от големите й страни. Завивайки се, тя го натисна и зелена светлинка се появи по ръбовете на металния предмет. След секунди едната страна се отмести и се отвори като капак. Момичето погледна в кутията и за нейна изненада установи, че съдържанието е нещо тотално неочаквано от нея - една книга. Сара огледа книгата внимателно, но не успя да види нищо специално освен заглавието на предната корица. Поогледа я още малко, след което я отвори и започна да чете под топлите завивки на леглото й. Отначало книгата й се стори странна, но колкото повече четеше, толкова повече й харесваше и намираше смисъл в написаното . Лунната светлина се прокрадваше тайно през прозореца, а тя четеше неотлъчно и се задълбочаваше все повече в книгата. Страниците събудиха странни мисли в нея и тя започна да гледа на живота си по малко по-различен и непознат до сега за нея начин. Книгата определено грабна вниманието й и тя не успя да спре да я чете. Когато сутринта най-после настъпи, тя погледна през прозореца и остави книгата на страна. Очите и се затвориха мигновено и тя заспа дълбоко. Всички подчинени, включително и Аркс, я оставиха да спи с мисълта, че скръбта за баща й я е довело до такава умора, а причината беше , че книгата я бе държала будна цяла нощ. Когато момичето се събуди, луната отново цареше в небесния простор. Сара отиде отново до кухненското помещение, за да хапне нещо и веднага се върна в стаята си за да продължи да чете . Пробудилият се интерес в нея я накара да забрави за сегашните си проблеми и за смъртта на баща си. Колкото по-далече стигаше, толкова повече започваше да живее в един собствен свят, откъснат от реалността. След три безсънни нощи тя изчете и последната страница и се загледа отново през прозореца. Слънцето блестеше, навън всичко беше спокойно и цареше тишина, а тя за първи път не пожела да излезе и да се поразходи на свеж въздух. Момичето зарови глава във меките възглавници и заспа отново, а мислите й се давеха в съдържанието на книгата. Мъката и мисълта за баща й сякаш се бяха изпарили и на тяхно място бяха застанали илюзиите за по-съвършен свят. Тези обикновени страници я накараха да мечтае за различен живот - живот изпълнен с мечтите й.
***
“ Нима това е съдбата ми ? Защо трябваше да остана съвсем сама....”
Сара гледаше тавана и размишляваше отново над екзистенциалните си проблеми. Накрая се реши и стана от леглото. Облече се и включи Аркс:
-Добро утро, милейди – каза бодро той – Днес е чудесен ден за разходка на плажа, не мислите ли ?
-Да, наистина е така – момичето се чувстваше прекрасно днес и искаше да види вълните и морето. След като се приготви и закуси, тя отказа да я закарат и излезе сама заедно с Аркс.
Сара реши да мине през центъра на града за да се порадва на оживения град и на малките паркове, след което се запъти към плажа и към мястото където живееха децата на морето. Бризът вееше нежно косите й, а тя се чувстваше по-жива от всякога. Опитваше да си обясни дали е заради прекрасното време или заради въздействието на книгата. Мислейки за това, Сара седна на пясъка и извади чантата си, след което започна да вади кърпата си и се съблече. Сара се запъти към морето и остави багажа си на Аркс. Момичето се потопи в морето и се отдаде на вълните. След известно време й стана студено и тя реши да излезе.Отивайки към робота си, Сара остана изумена от гледката. Вдигайки поглед тя видя, че Аркс бе заобиколен от група младежи и девойки на нейните години, облечени с дрипави дрехи, които миришеха на солена вода и водорасли. За миг тя се стъписа, но после осъзна, че те четат книгата й и се почувства странно :
-Ама вие...
-Каква е тази книга? – попита едно от момичетата – това което пише е странно...но ни харесва...искаме да я дочетем! Може ли?- всички гледаха в Сара в очакване на отговора, а самата тя се стъписа. Оказа се, че не само тя е превзета от магията на книгата, но и останалите .
-Ами..ако искате елате с мен в имението ми...там ще има място за всички ви..ако наистина толкова ви харесва тази книга – момичето беше още по-очудено, но когато те се съгласиха тя остана още по-чудена – ами вашите родители няма ли да се притесняват за вас?
-Не се безпокой – каза едно от момчетата – Нямало ни е с дни и те знаят, че ние можем да се грижим за себе си – след което се усмихна и се почеса по косата .
Сара стана и подхвана Аркс за едната му ръка, след което се запъти към дома си с десетимата младежи след себе си. Този път мина по заобиколния път, за да не привлече твърде много внимание и се прибра през задната врата на огромната си къща. Нареди на слугите да сложат масата и им каза да настанят гостите в стаите на последния етаж, в близост до нейната собствена. След вечерята те всички се скупчиха в хола до декоративната камина и Сара започна да чете на глас. Препоричитайки страниците тя намираше нови и нови скрити послания и се чувстваше още по-близка с книгата. Скоро манията й обсеби и децата на морето и те започнаха да мислят само за това. Четяха книгата по цял ден, без да правят нищо друго, докато един ден тяхното занимание не бе прекратено от силен шум и викове, идващи от външната врата. Сара стана и отиде да види какво става, а останалите я последваха. Сара се изненада когато завари група от плажни хора да се борят с прислугата за да влязат, крещейки:
-Искаме си децата! Къде са нашите синове и дъщери?
-Тук сме...Какво става? – попитаха в един глас десетимата младежи. – Какво е станало ?
-Как какво?! Няма ви вече втора седмица - притесняваме се за вас. Върнете се вкъщи!-се примоли една от жените.
-Но ние сме щастливи тук. Имаме храна и книгата е изцяло наша – те започнаха да обясняват ситуацията на родителите си, а Сара ги покани на чай и им показа книгата. След поредното препрочитане родителите на децата на морето бяха като хипнотизирани. Те копнееха да прочетат написаното още веднъж и да открият още по- висши мисли скрити зад думите. Постепенно тази сбирщина вманиачени читатели се превърна в група от около тридесет човека. Дойде денят в който един от тях предложи да разпространят книгата и да я покажат и на останалото население на острова. Идеята бе обсъдена и бе одобрена от всички. Последното им решение бе да направят митинг пред сградата на Военния отдел и да разпространят книгата на всеки минувач, не подозирайки, че всъщност един от слугите в имението бе поставено военно лице. Той реши, че е крайно време да докладва за това, което се случваше в голямата къща.
След края на сутрешната си смяна, шпионинът се запъти към офиса на генерала на военното отделение на остров Сал Витас, и му докладва каквото беше чул и видял. Генералът го изслуша внимателно, след което му каза че това са пълни глупости и че дори и да пропагандират някаква си книга това не е никаква опасност. След като го изпрати до вратата той се върна до бюрото си и вдигна телефона :
-Лейтенант, веднага ме свържете с корпорацията!
-Да, сър – отговори жената и го превключи към свързващата линия.
-Сър, намерихме къде се намира последният артефакт от товарницата на петнадесети взвод. Изглежда, че главнокомандващият я е скрил при семейството си...Не,не, сър. Все още не е разпространена. До нея имат достъп само група тинейджъри с който ще се справим лесно и бързо, без никой да разбере. Да, сър, очакваме вашата заповед и веднага ще изпратя група от зелените вратовръзки и СВС на мястото ...Какво?! Но, сър..не мислите ли, че е ненужна тази маневра... Все пак те са още деца..но..да..разбира се, сър, както заповядате!
Генералът затвори телефона и погледът му стана тъмен и натъжен. За пореден път той запали цигара и се загледа през прозореца . Той обичаше да прави това, защото ежедневието му бе напрегнато а цигарите бяха единственият начин да подтисне черните мисли и мъката в себе си. След като изхвърли фаса, той се обърна и отново вдигна телефона :
-Лейтенант...- гласът му бе нисък и сериозен, а жената усещаше тъгата в него. След кратко мълчание генералът продължи – свържи ме с отделението на преторианците.
***
На следващият ден групата на книгата се събра и те отново обсъждаха текста и кой как го възприема. Когато започна да се смрачава, те решиха да останат в имението за да могат на следващия ден да направят митинга в центъра на града. Всички бяха много ентусиазирани и нямаха търпение да настъпи сутринта и да потеглят с първите лъчи към центъра на града, още преди хората да са тръгнали към ежедневните си задачи. След като се навечеряха, всеки се запъти към отредената му стая в огромното имение и заспа в меките завивки. Нощта бе спокойна, а луната отново огряваше всички прозорци. Бе изминал около месец откакто Сара бе прочела книгата и сега целият й живот се бе променил. Тя погледа небето още малко и заспа. Точно когато момичето затвори очите си, лунната светлина изчезна, закрита от огромен облак, надвиснал над острова. Дъждът започна да се сипе леко и всичко потъна в мрак.
-Сър, изпратихме петима преторианци. Скоро книгата ще бъде върната. Какво да правим с хората, които са били в контакт ?
-Арестувайте ги и ги изпратете в бялото отделение – каза генерала и загаси поредната цигара.
-Но сър, те не са ненормални за да ги изпращаме там – каза стъписано жената.
-Нима? А как би нарекла обсебването на единадесет души от една единствена книга от миналата ера на земята? Тя е връзка с миналото, която може да застраши сигурността ни както го е правила и в миналото и ние трябва да предотвратим това. Добре знаете, че всички артефакти от миналото, намерени в стария град са изпратени в бункерните сейфове и се пазят там. Не искаме да повтаряме грешките си, лейтенант – мъжът говореше спокойно, но същевременно даде на ясно на жената, че той командва – а сега изпрати заповедта ми на отряда .
-Да сър!
***

‘’ Татко...чакай ме..не си отивай..’’ - Сара отново гонеше баща си в съня си, но този път тя го настигна. Двамата седяха на една поляна и вятърът си играеше с косата й – ‘’ Татко, защо ме остави..върни се моля те..липсваш ми!’’ момичето се сгуши в прегръдката на баща си, а той каза – ‘’ Не забравяй вярата си в книгата, мила, и аз винаги ще съм с теб ‘’ – изведнъж я обгърна студенина. Слънцето изчезна, а вятърът стана смразяващо студен. Тя продължи да вика баща си, докато един от преторианците не завърза устата й :
-Отведете я в камиона при останалите й я приспете , останалите искам да обърнете всичко и да намерите проклетата книга и ако има някакви копия от нея– Мъжът под червеният шлем говореше с глас по-студен от леда и по-мрачен от буреносен облак. Останалите му подчинени претърсиха всяко кътче от къщата и събраха всички копия на книгата заедно с оригинала.
След като отведоха Сара и приятелите й в бялото крило, те бяха затворени в отделни килии. Светлина можеше да влезе единствено през малкото прозорче на килията, но сега дори луната бе закрита и в килията цареше тъмнина. Всички копия на книгата бяха отнесени в двора на военният отдел и изгорени. За разлика от оригинала, те нямаха заглавие на корицата си и бяха направени от обикновена бяла хартия. След това пепелта бе събрана в малко шишенце и бе предоставена на генерала заедно с оригиналната книга. Генералът гледаше и не можеше да си представи как една купчина хартия с мастило може да доведе до създаването на толкова голяма общност от последователи, които да повярват в една легенда. Той дълго гледа книгата и накрая реши, че е твърде опасно да я остави да съществува. Хвърли я в кофата и я запали, след което остави кофата на перваза и запали цигара от пламъците. След минута червената лампичка на телефона замига и той знаеше, че трябва да даде обяснение къде е проблемната книга. Мъжът се обърна, взе шишенцето с пепелта и излезе от кабинета. Очакваше го тежък доклад и вероятно сваляне от поста му. Книгата бе важен артефакт от миналото, който бе унищожен и това нямаше да му се размине, но той не се притесняваше от това, защото знаеше, че бе предотвратил вълна от проблеми. Излизайки от сградата, той погледна небето и видя как дъждът спира, облакът се отмества и луната отново покрива със своето сияние града. Генералът се усмихна и продължи напред, а вятърът реши да върне изгубената надежда. Кошчето гореше на перваза на двадесет и четвъртия етаж и когато най-накрая хартията изгоря, вятърът повя силно и отнесе прахта. Под всичките изгорели прашинки се намираше малко парче, което бе останало непокътнато от корицата на книгата. Вятърът се усили и го понесе със себе си над небостъргачите. Накрая пътят на малката хартийка свърши през едни малки решетки и на пода на малката бяла килия. Сара го погледна и го вдигна. Само един поглед бе достатъчен, за да разбере какво е станало, но тя бе щастлива, защото знаеше, че като излезе ще напише книгата отново и ще продължи да вярва в нея. Сара гледаше луната и сълзите започнаха да се преплитат с нейната усмивка.
„Няма да спра да вярвам, татко... Ще вярвам винаги!”- Сара допря китките си и застана на колене, след което започна да се моли, а измежду пръстите й се подаваше малкото парче от корицата. Чувайки молитвата й, останалите затворници започнаха да се молят с нея и вярата им се разпръсна в лунната светлина. Те всички знаеха, че вероятно няма никога да излязат от тук, но това не пречупи вярата им.
Сара пазеше парчето хартия до сетния си час в бялата килия и дори бе погребана с нея. Тя успя да напише 7 копия на оригиналната книга и успя да изнесе някои от тях сред познатите си извън белите стени, като пожела някой ден да бъдат разпространени из целия свят и всеки да има достъп до просветлението, което книгата даряваше.
Полагайки я в ковчега, докторите поставиха парчето в ръцете й, а една от сестрите прочете на глас : “The Holly Bible”...

Пълен текст »