~.:The Book:.~

~.: Книгата:.~

Нощта бе спокойна и всичко беше покрито в тишината на безкрайното небе. Луната бе пълна и осветяваше високата сграда на военното поделение, където на двадесет и четвъртия етаж тъмна фигура седеше до прозореца, гледайки над останалите сгради. Едно леко почукване наруши този тъмен рай и вратата се отвори:
- Сър, докладът пристигна. Мисията на петнадесети взвод е била неуспешна и тяхното оттегляне е било наложително.
- Докладвай - каза ,мъжът.
-Трима от тях са загинали а четирима са тежко ранени и са настанени в болничната секция на военната академия.
След кратко мълчание ,мъжът каза :
-Пратете известия до семействата на загиналите и съответното обезщетение..
-Но сър..това са много пари не трябва ли първо да..
- Правете каквото ви казвам, лейтенант! Мисията е била провал...провaл, който можеше да бъде избегнат - той стисна юмрук и го удари в бюрото си.
-Да, сър - жената излезе и затвори тихо вратата, след което се отправи надолу по коридора.
-Ах..до кога ще продължава това? Нима не бе достатъчно, ами .. - телефонът в стаята звънна и малката червена лампичка започна да мига.
-Ало...Да, разбира се, сър. Веднага щом получим пратката, ще изпратим товара, който са успели да измъкнат. - Мъжът затвори телефона и след това бръкна в джобът си и извади цигара и запалка. Той отново се върна до прозореца и изгуби погледа си в светлината на луната, обгърнат в цигарен дим.
Утрото дойде и сребърният воал бе заменен от златното сияние на слънцето. Навсякъде из града засияха слънчевите панели върху покривите на сградите и хората започнаха да излизат и да се отправят към ежедневието си. Близо до центъра на града имаше малък парк, в който се намираше мраморен паметник. Насред цялата зеленина и светлина имаше само едно черно явление. Момичето гледаше безмълвно паметника с лице, обляно от сълзи, излизащи изпод черния воал и мигновено попити от малката кърпичка в ръката й.
- Милейди, съжалявам за загубата ви - проговори малкият робот, който я придружаваше. Те бяха заедно още от както тя беше на пет години, а баща й и го подари за да може да има с кого да си играе, докато той е на поредната си военна мисия срещу мутантите от стария остров. Като малка, Сара прекарваше ежедневието си в огромното имение на семейството си , обградена от прислужници, грижещи се за нея. Майка й бе изчезнала три години след първия й рожден ден, а баща й непрекъснато пътуваше по военни мисии. Единственият близък приятел на Сара беше Аркс - малкият робот, който винаги споделяше болката и радостта на момичето. Макар и машина, той бе едно от големите постижения на технологията: неговите реакции и начин на мислене бяха изключително близки до тези на човека, но водеше началото си от военен експеримент и затова съществуваше само една завършена бройка. Постепенно детето на генерала израстна в имението и се образова изключително добре. Но въпреки това, жаждата й да е свободна, да обиколи света, да види всичко извън стените на имението, я мъчеше и тя не живееше щастливо. Сега след смъртта на баща си, Сара се чувстваше изключително самотна. Тя знаеше, че трябва вече сама да се оправя и да потегли по свой път. Младото 20 годишно момиче поплака над гроба на баща си още час и реши да се прибере. Пътувайки в луксозния превоз, тя си осъзна с какво богатство е останала след смъртта на баща си , но някак си не го искаше. Единствено искаше да остане сама и да потъне в спомените за баща си.
***
Прибирайки се в имението, Сара отпрати слугите и мина през кухнята за да похапне нещо. На излизане тя се запъти към огромното стълбище, когато на вратата се позвъня. Тя се огледа и видя, че никой друг не е чул звънеца, което я подтикна да отвори сама. Сара бе изненадана от посетителя : висок мъж на около 25 години с тъмна коса, а очите му бяха прикрити от тъмни очила :
- Лейди Джоунс?
-Да, това съм аз... кажете какво ви води тук ?-Хм - мъжът подаде малка метална кутия на момичето и продължи - Това бе оставено от баща ви. Той искаше да го имате, но не доживя да ви го даде лично. Моите съболезнования за загубата ви.
Сара взе кутията, а мъжът се поклони и се обърна, запътвайки се към колата, която го чакаше пред имението. Момичето го гледаше как ходи и някак си се почувства стоплена от думите му. Сякаш те бяха единствените искрени думи, изречени днес. След като мъжът изчезна заедно с колата, Сара затвори вратата и се запъти към стаята си, оставяйки кутията на една малка масичка в антрето. Лягайки на леглото тя заплака отново и се потопи в меките завивки на огромното легло. Мислите за миналото и за смъртта на баща й я изтощиха и тя заспа бързо, а Аркс я зави и се самоизключи до леглото.
" Не, татко.. не си отивай..чакай ме..ЧАКАЙ..."
Обляна в пот и с крясък, Сара се събуди от кошмара. Огледа се и видя че навън е тъмно. Не искаше да събужда никого и затова се запъти към долния етаж за чаша студена вода. Слизайки по стълбите, момичето потърка очи и се запъти към кухнята. Отвори хладилника и си наля чаша студена вода с лимон, след което се запъти обратно към стаята си. Преминавайки към стълбите, тя се спря и погледна през прозореца в антрето. Лунната светлина я огряваше цялата, а самата тя не можа да отлепи поглед от сребърната красота. Постоя така около 5 минути , след което се обърна и погледът й се прикова върху кутията на малката масичка. Сара понечи да я вземе и се замисли : дали да я отвори или съдържанието щеше да я разочарова. Но защо баща й би пратил точно тези чекове и то лично..не, вътре трябваше да има нещо друго. Момичето взе кутията и се запъти към леглото си. Изкачвайки стълбите, тя я разгледа и установи, че се отваря с едно малко копче по средата на една от големите й страни. Завивайки се, тя го натисна и зелена светлинка се появи по ръбовете на металния предмет. След секунди едната страна се отмести и се отвори като капак. Момичето погледна в кутията и за нейна изненада установи, че съдържанието е нещо тотално неочаквано от нея - една книга. Сара огледа книгата внимателно, но не успя да види нищо специално освен заглавието на предната корица. Поогледа я още малко, след което я отвори и започна да чете под топлите завивки на леглото й. Отначало книгата й се стори странна, но колкото повече четеше, толкова повече й харесваше и намираше смисъл в написаното . Лунната светлина се прокрадваше тайно през прозореца, а тя четеше неотлъчно и се задълбочаваше все повече в книгата. Страниците събудиха странни мисли в нея и тя започна да гледа на живота си по малко по-различен и непознат до сега за нея начин. Книгата определено грабна вниманието й и тя не успя да спре да я чете. Когато сутринта най-после настъпи, тя погледна през прозореца и остави книгата на страна. Очите и се затвориха мигновено и тя заспа дълбоко. Всички подчинени, включително и Аркс, я оставиха да спи с мисълта, че скръбта за баща й я е довело до такава умора, а причината беше , че книгата я бе държала будна цяла нощ. Когато момичето се събуди, луната отново цареше в небесния простор. Сара отиде отново до кухненското помещение, за да хапне нещо и веднага се върна в стаята си за да продължи да чете . Пробудилият се интерес в нея я накара да забрави за сегашните си проблеми и за смъртта на баща си. Колкото по-далече стигаше, толкова повече започваше да живее в един собствен свят, откъснат от реалността. След три безсънни нощи тя изчете и последната страница и се загледа отново през прозореца. Слънцето блестеше, навън всичко беше спокойно и цареше тишина, а тя за първи път не пожела да излезе и да се поразходи на свеж въздух. Момичето зарови глава във меките възглавници и заспа отново, а мислите й се давеха в съдържанието на книгата. Мъката и мисълта за баща й сякаш се бяха изпарили и на тяхно място бяха застанали илюзиите за по-съвършен свят. Тези обикновени страници я накараха да мечтае за различен живот - живот изпълнен с мечтите й.
***
“ Нима това е съдбата ми ? Защо трябваше да остана съвсем сама....”
Сара гледаше тавана и размишляваше отново над екзистенциалните си проблеми. Накрая се реши и стана от леглото. Облече се и включи Аркс:
-Добро утро, милейди – каза бодро той – Днес е чудесен ден за разходка на плажа, не мислите ли ?
-Да, наистина е така – момичето се чувстваше прекрасно днес и искаше да види вълните и морето. След като се приготви и закуси, тя отказа да я закарат и излезе сама заедно с Аркс.
Сара реши да мине през центъра на града за да се порадва на оживения град и на малките паркове, след което се запъти към плажа и към мястото където живееха децата на морето. Бризът вееше нежно косите й, а тя се чувстваше по-жива от всякога. Опитваше да си обясни дали е заради прекрасното време или заради въздействието на книгата. Мислейки за това, Сара седна на пясъка и извади чантата си, след което започна да вади кърпата си и се съблече. Сара се запъти към морето и остави багажа си на Аркс. Момичето се потопи в морето и се отдаде на вълните. След известно време й стана студено и тя реши да излезе.Отивайки към робота си, Сара остана изумена от гледката. Вдигайки поглед тя видя, че Аркс бе заобиколен от група младежи и девойки на нейните години, облечени с дрипави дрехи, които миришеха на солена вода и водорасли. За миг тя се стъписа, но после осъзна, че те четат книгата й и се почувства странно :
-Ама вие...
-Каква е тази книга? – попита едно от момичетата – това което пише е странно...но ни харесва...искаме да я дочетем! Може ли?- всички гледаха в Сара в очакване на отговора, а самата тя се стъписа. Оказа се, че не само тя е превзета от магията на книгата, но и останалите .
-Ами..ако искате елате с мен в имението ми...там ще има място за всички ви..ако наистина толкова ви харесва тази книга – момичето беше още по-очудено, но когато те се съгласиха тя остана още по-чудена – ами вашите родители няма ли да се притесняват за вас?
-Не се безпокой – каза едно от момчетата – Нямало ни е с дни и те знаят, че ние можем да се грижим за себе си – след което се усмихна и се почеса по косата .
Сара стана и подхвана Аркс за едната му ръка, след което се запъти към дома си с десетимата младежи след себе си. Този път мина по заобиколния път, за да не привлече твърде много внимание и се прибра през задната врата на огромната си къща. Нареди на слугите да сложат масата и им каза да настанят гостите в стаите на последния етаж, в близост до нейната собствена. След вечерята те всички се скупчиха в хола до декоративната камина и Сара започна да чете на глас. Препоричитайки страниците тя намираше нови и нови скрити послания и се чувстваше още по-близка с книгата. Скоро манията й обсеби и децата на морето и те започнаха да мислят само за това. Четяха книгата по цял ден, без да правят нищо друго, докато един ден тяхното занимание не бе прекратено от силен шум и викове, идващи от външната врата. Сара стана и отиде да види какво става, а останалите я последваха. Сара се изненада когато завари група от плажни хора да се борят с прислугата за да влязат, крещейки:
-Искаме си децата! Къде са нашите синове и дъщери?
-Тук сме...Какво става? – попитаха в един глас десетимата младежи. – Какво е станало ?
-Как какво?! Няма ви вече втора седмица - притесняваме се за вас. Върнете се вкъщи!-се примоли една от жените.
-Но ние сме щастливи тук. Имаме храна и книгата е изцяло наша – те започнаха да обясняват ситуацията на родителите си, а Сара ги покани на чай и им показа книгата. След поредното препрочитане родителите на децата на морето бяха като хипнотизирани. Те копнееха да прочетат написаното още веднъж и да открият още по- висши мисли скрити зад думите. Постепенно тази сбирщина вманиачени читатели се превърна в група от около тридесет човека. Дойде денят в който един от тях предложи да разпространят книгата и да я покажат и на останалото население на острова. Идеята бе обсъдена и бе одобрена от всички. Последното им решение бе да направят митинг пред сградата на Военния отдел и да разпространят книгата на всеки минувач, не подозирайки, че всъщност един от слугите в имението бе поставено военно лице. Той реши, че е крайно време да докладва за това, което се случваше в голямата къща.
След края на сутрешната си смяна, шпионинът се запъти към офиса на генерала на военното отделение на остров Сал Витас, и му докладва каквото беше чул и видял. Генералът го изслуша внимателно, след което му каза че това са пълни глупости и че дори и да пропагандират някаква си книга това не е никаква опасност. След като го изпрати до вратата той се върна до бюрото си и вдигна телефона :
-Лейтенант, веднага ме свържете с корпорацията!
-Да, сър – отговори жената и го превключи към свързващата линия.
-Сър, намерихме къде се намира последният артефакт от товарницата на петнадесети взвод. Изглежда, че главнокомандващият я е скрил при семейството си...Не,не, сър. Все още не е разпространена. До нея имат достъп само група тинейджъри с който ще се справим лесно и бързо, без никой да разбере. Да, сър, очакваме вашата заповед и веднага ще изпратя група от зелените вратовръзки и СВС на мястото ...Какво?! Но, сър..не мислите ли, че е ненужна тази маневра... Все пак те са още деца..но..да..разбира се, сър, както заповядате!
Генералът затвори телефона и погледът му стана тъмен и натъжен. За пореден път той запали цигара и се загледа през прозореца . Той обичаше да прави това, защото ежедневието му бе напрегнато а цигарите бяха единственият начин да подтисне черните мисли и мъката в себе си. След като изхвърли фаса, той се обърна и отново вдигна телефона :
-Лейтенант...- гласът му бе нисък и сериозен, а жената усещаше тъгата в него. След кратко мълчание генералът продължи – свържи ме с отделението на преторианците.
***
На следващият ден групата на книгата се събра и те отново обсъждаха текста и кой как го възприема. Когато започна да се смрачава, те решиха да останат в имението за да могат на следващия ден да направят митинга в центъра на града. Всички бяха много ентусиазирани и нямаха търпение да настъпи сутринта и да потеглят с първите лъчи към центъра на града, още преди хората да са тръгнали към ежедневните си задачи. След като се навечеряха, всеки се запъти към отредената му стая в огромното имение и заспа в меките завивки. Нощта бе спокойна, а луната отново огряваше всички прозорци. Бе изминал около месец откакто Сара бе прочела книгата и сега целият й живот се бе променил. Тя погледа небето още малко и заспа. Точно когато момичето затвори очите си, лунната светлина изчезна, закрита от огромен облак, надвиснал над острова. Дъждът започна да се сипе леко и всичко потъна в мрак.
-Сър, изпратихме петима преторианци. Скоро книгата ще бъде върната. Какво да правим с хората, които са били в контакт ?
-Арестувайте ги и ги изпратете в бялото отделение – каза генерала и загаси поредната цигара.
-Но сър, те не са ненормални за да ги изпращаме там – каза стъписано жената.
-Нима? А как би нарекла обсебването на единадесет души от една единствена книга от миналата ера на земята? Тя е връзка с миналото, която може да застраши сигурността ни както го е правила и в миналото и ние трябва да предотвратим това. Добре знаете, че всички артефакти от миналото, намерени в стария град са изпратени в бункерните сейфове и се пазят там. Не искаме да повтаряме грешките си, лейтенант – мъжът говореше спокойно, но същевременно даде на ясно на жената, че той командва – а сега изпрати заповедта ми на отряда .
-Да сър!
***

‘’ Татко...чакай ме..не си отивай..’’ - Сара отново гонеше баща си в съня си, но този път тя го настигна. Двамата седяха на една поляна и вятърът си играеше с косата й – ‘’ Татко, защо ме остави..върни се моля те..липсваш ми!’’ момичето се сгуши в прегръдката на баща си, а той каза – ‘’ Не забравяй вярата си в книгата, мила, и аз винаги ще съм с теб ‘’ – изведнъж я обгърна студенина. Слънцето изчезна, а вятърът стана смразяващо студен. Тя продължи да вика баща си, докато един от преторианците не завърза устата й :
-Отведете я в камиона при останалите й я приспете , останалите искам да обърнете всичко и да намерите проклетата книга и ако има някакви копия от нея– Мъжът под червеният шлем говореше с глас по-студен от леда и по-мрачен от буреносен облак. Останалите му подчинени претърсиха всяко кътче от къщата и събраха всички копия на книгата заедно с оригинала.
След като отведоха Сара и приятелите й в бялото крило, те бяха затворени в отделни килии. Светлина можеше да влезе единствено през малкото прозорче на килията, но сега дори луната бе закрита и в килията цареше тъмнина. Всички копия на книгата бяха отнесени в двора на военният отдел и изгорени. За разлика от оригинала, те нямаха заглавие на корицата си и бяха направени от обикновена бяла хартия. След това пепелта бе събрана в малко шишенце и бе предоставена на генерала заедно с оригиналната книга. Генералът гледаше и не можеше да си представи как една купчина хартия с мастило може да доведе до създаването на толкова голяма общност от последователи, които да повярват в една легенда. Той дълго гледа книгата и накрая реши, че е твърде опасно да я остави да съществува. Хвърли я в кофата и я запали, след което остави кофата на перваза и запали цигара от пламъците. След минута червената лампичка на телефона замига и той знаеше, че трябва да даде обяснение къде е проблемната книга. Мъжът се обърна, взе шишенцето с пепелта и излезе от кабинета. Очакваше го тежък доклад и вероятно сваляне от поста му. Книгата бе важен артефакт от миналото, който бе унищожен и това нямаше да му се размине, но той не се притесняваше от това, защото знаеше, че бе предотвратил вълна от проблеми. Излизайки от сградата, той погледна небето и видя как дъждът спира, облакът се отмества и луната отново покрива със своето сияние града. Генералът се усмихна и продължи напред, а вятърът реши да върне изгубената надежда. Кошчето гореше на перваза на двадесет и четвъртия етаж и когато най-накрая хартията изгоря, вятърът повя силно и отнесе прахта. Под всичките изгорели прашинки се намираше малко парче, което бе останало непокътнато от корицата на книгата. Вятърът се усили и го понесе със себе си над небостъргачите. Накрая пътят на малката хартийка свърши през едни малки решетки и на пода на малката бяла килия. Сара го погледна и го вдигна. Само един поглед бе достатъчен, за да разбере какво е станало, но тя бе щастлива, защото знаеше, че като излезе ще напише книгата отново и ще продължи да вярва в нея. Сара гледаше луната и сълзите започнаха да се преплитат с нейната усмивка.
„Няма да спра да вярвам, татко... Ще вярвам винаги!”- Сара допря китките си и застана на колене, след което започна да се моли, а измежду пръстите й се подаваше малкото парче от корицата. Чувайки молитвата й, останалите затворници започнаха да се молят с нея и вярата им се разпръсна в лунната светлина. Те всички знаеха, че вероятно няма никога да излязат от тук, но това не пречупи вярата им.
Сара пазеше парчето хартия до сетния си час в бялата килия и дори бе погребана с нея. Тя успя да напише 7 копия на оригиналната книга и успя да изнесе някои от тях сред познатите си извън белите стени, като пожела някой ден да бъдат разпространени из целия свят и всеки да има достъп до просветлението, което книгата даряваше.
Полагайки я в ковчега, докторите поставиха парчето в ръцете й, а една от сестрите прочете на глас : “The Holly Bible”...