Песъчинки

Вървя по пясъка. С маратонки. Странно е. Студено е.

Песъчинките поддават под тежестта ми, подир мен остават ямички от спомени.

Стигам до полегатата ивица, която водата все така неуморно облива и изглажда, както през лятото изтриваше следите от пръстите ми. Сега ме е страх да стъпя там, за да не си тръгна с мокри обувки. Всъщност бих се намокрил. Поставям крака си предпазливо, студената вода го целува и обгръща за момент, после се оттегля. Маратонките издържаха.

Клекнах и потопих дланта си в мокротата на пясъка. Втренчих се в тъмносинята плът -- наблизо неспокойно от вълни и пяна, надалече сякаш в безмълвен транс. Наблизо то говори, но не казва нищо съществено. Надалече, където уж неподвижничи трансът, предусещам море от същество, което копнея да познавам.

Обгръщам коленете си и сядам на пясъка. Завъртам глава да обгърна околността с леко присвит поглед. Няма слънце, но измамно сивото небе все пак успява да забие иглички от яркост в очите. Ето, вече е зима. Знаех, че ще дойде. Чаках я да дойде. Вече се срещаме няколко пъти със снега, хвърлям по някоя снежинка от него по вълните, сякаш си вярвам, че нещо от нея ще достига и до съществото навътре. Навътре...

Не искам да празнувам Нова година. Искам да дойде април, в който морският вятър все още ще носи остър сняг във врата ми, но ще пресъхва, а ярко слънце ще наднича, ако ще и през зъбите на началото.

Улавям се, че свалям маратонките. Но не искам да се спра. Докосвам водата с палеца на крака. Мда.

Послушах още малко морето.
Походих малко полубос по пясъка.
Поспрях се при лебедите. Тази студена вода бе топлият им зимен дом.

Не искам да празнувам Нова година. Не искам да пътувам на майната си.
Но ще измисля нещо.

Ето го бетонът на настоящето. И той е студен. Сух.
Стъпвам на него, изтърсвам песъчинките, обувам се.
Меко. Стоплящо се.

Нещо ме гъделичка? Пъхам пръст в чорапа.

Стоплени песъчинки...
Обръщам рязко глава към толкова замлъкналото далечно същество на морето.
И се усмихвам насред нестърпялата се, морскосолена и топла капка, която полита от ъгълчето на окото ми към бетона.

Пълен текст »

Небе.

Небе.

Пълен текст »

Как да кажа мамо, колко мъка има по тоя свят Боже

Сега, когато размахът на крилете ми изпълва простора, когато огънят в очите ми пали всичко, когато кръвта ми кипи и гори душата ми, когато сетивата ми са толкова изострени, че режат въздуха, когато силата в мен празнува, когато думите ми са по - остри от всякога, когато гласът ми убива тишината, когато мислите ми изпълват цялото ми тяло, когато всичко крещи "Не преди, не след, а сега!"
Сега съм толкова щастлив с всички недостатъци които имам, сега знам, че съм толкова несъвършен, колкото никога не съм бил и толкова перфектен колкото съм бил винаги.
Сега разбирам как всичкото ми нещастие е част от празника на живота, сега знам какво празнувам, защото сега видях тях.
Те ми напомниха за онази болка, която не съм изпитвал близо 3 години, напомниха ми, че имам сърце, напомниха ми, че палитрата ми от чувства е огромна, напомниха ми за живота извън мен, показаха ми колко много имам и колко малко го ценя.
Бързам за там където вече съм пристигнал, а урок не можеш да получиш от някой който сам е направил грешния избор - урок можеш да получиш от този, който е задължен да страда и да го боли.
Какъв ли е урокът?
... Гаснат с всеки изминал ден, а се нуждаят от малко. Трябва им обич, трябва им подкрепа, трябва им помощ - малко щастие кара детето да се усмихне... Пари ли? Не, не пари, хора им трябват. Видях толкова сила в тях, а те нямат право на никакви избори. Те не падат докато не дойде истинският край. Те знаят, че когато нямаш какво да губиш, нямаш и за какво да се предаваш. Когато животът ти е нанесъл най - тежкия удар, трябва да си инжектираш свръх доза живот... жалко за нещастника който захвърля спринцовката - той просто спира да съществува.
Думите ми винаги са тежки, мислите ми мрачни, краен съм - да, постоянно съм на ръба на нещо, но с щастието сме ръка за ръка.
Това което прави живота празник са най - простите и първични неща, а тези които го празнуват са точно тези, които ценят малките неща.
На такива мисли ме навеждат децата в Могилино, така ги видях аз, това откраднах за себе си.
Болката ми за тях се превърна в болка за всички, в момента, в който мечтите на едно момиче и един зрял мъж се сляха в една дума - "майка".
Мислех, че съм спрял да страдам за другите преди много време, но сега като знам, че ме боли толкова заради тях, границите на чувствата ми падат и живота ми лети с бясна скорост, успоредно на хоризонта.


Дейността на дома в Могилино е преустановена.

Пълен текст »

.:~Като Лъвов...аа...тоест Бобрите~:.

Изграждането на една връзка, било то кратка или дълготрайна, доста ми наподобява строителният процес при бобрите. И общите неща между двете ме карат да се замисля, дали и крайният резултат не е общ? Дали накрая и ние ще заживеем спокойно в езерото което сме строили ? А всичко започва толкова просто. Бобрите си хареват определено място в някоя река, и решават да започнат да строят дома си точно там. Досущ при нас, когато си харесаме някои, ние решаваме да се пробваме, да го накараме да погледне в нашата посока, и да му покажем какви сме, да ни забележи. За да го направим, ние започваме бавно бавно да наслагваме кал и клонки, да спираме притока на ненужни гледни точки, и да съсредоточим потока на мислите му само върху нас. След като препречим "водата" на мислите, постепенно започва да се образува езерото от взаимоотношения. Приятни разговори, обсъждане на различни неща от живота, намиране на прилики и разлики един в друг, караници, спореници, спараници, кореняци и така нататък. След като езерото е достатъчно голямо и дълбоко, идва времето да укрепим бентовете, с помощта на които сме започнали всичко. Продължавайки да запълваме и разширяваме езерото, се заемаме и със заниманието да намерим достатъчно големи и здрави дървета с които да укрепим подпорите на отношенията ни. Решили сме, че ще се борим за това езеро, за този определен човек, и в следствие ние работим ден и нощ, ядем ядем ядем, изгризваме клони и части и ги трупаме непрекъснато около бентовете, укрепвайки ги и подсигурявайки се, че езерото ще си остане където е сега - на местото което ти си си харесал. Когато всичко е подсигурено идва зимата, и ние (досущ като бобрите) я прекарваме в езерото, където сме натрупали хранителни запаси. Но дали зимата ще разруши бента ни, или ще го направи по-здрав? И има ли изобщо смисъл да се трепем да строим, ако накрая всичко ще се разпадне? Струва ли си да спечелим само лошият опит накрая ? Или е по-добре да сме отшелници и да не гледаме как нещата се рушат пред очите ни? Кой знае...

Пълен текст »

.:~Path~:.

Щастие - ср.,само ед. Чувство и състояние на пълно задоволство, удовлетворение от живота.
---------------------------------------------------------------------

Разбира се това е строго индивидуално при всеки един от нас. Щастието се основава на нашите интереси, желания, мечти, и същевременно на нещата които мразим, избягваме или не можем. Но как да достигнем до истинското щастие? Как да постигнем равновесието в самите себе си, при което ще сме наистина щастливи? Какви жертви трябва да направим, и дали си струва? Всъщност, истинското щастие не е нещо, до което пътуваме и за което се борим , което седи на пиедестал на върха на планината от премеждия, делящи ни от него. Не, щастието не е това нещо на върха на планината. Щастието представлява самата планина, то се заформя от всичките тези премеждия които сме изминали за да достигнем върхът. Тези препятствия и проблеми са факторът, който подчертава щастието ни. Минавайки през тях, ние изграждаме и завършваме концепцията си за нашето щастие, защото ако човек не се сблъсква с тези премеждия, той няма да знае какво наистина иска, и какво би го направило щастлив.
Тук идва въпросът - По кой път да поемем за върха ? По най -лекият, или по този, който ще ни дари с най-много опит? А може би по най-трудният? Откъде да знаем накъде да поемем? Всъщност няма значение, защото всеки един от тези пътища, рано или късно ще ни доведе до истинското щастие. Всеки един от тези пътища свършва горе на върха. Но какво става, когато решим да минем по неотъпканите пътеки - за по-напряко просто ? Там идва моментът, в който поемаме риска да се изгубим в гората. Вървейки по направеният и отъпкан път, не трябва да се притесняваме за това, но всъщност ако някоя от тези пътеки ни изведе до върха през много по-пряк път, то ние сами ще създадем своя отъпкан път - пътят който ще предадем на останалите, когато се върнем от планината. Въпрос на личен избор е, дали да поемем този риск, дали сме достатъчно силни да приемем фактът, че сме се изгубили, и че обикаляме безцелно, да признаем че сме сгрешили и да поемем обратно по пътеката чак до големия път. Което разбира се не значи, че след това няма отново да пробваме да минем напряко, но както казах това е въпрос на личен избор. Все пак целта е да стигнем до планината.
Но какво пък е онова нещо, нещото което седи горе на върха на планината, което седи и чака да станем наистина щастливи за да го достигнем? Това всъщност е върхът - мястото на което можем да спрем изкачването, мястото на което се отдаваме на заслужената почивка от всичките премеждия. Точно от това място, бидейки истински щастливи, ние ще можем да се огледаме, да погледнем на длъж и на шир, защото от там - там горе - ние ще можем да видим света около нас, света в който сме били преди, да го погледнем от високо и да разберем какво представлява. Да си дадем сметка какъв е какво ни дава, какви места има в него и докъде се простира. Точно от тази планина, ние ще можем да изберем много лесно пътя, по който да се върнем долу в широкия свят. Но връщайки се там долу, преминавайки отново през препятствията на планината, ние ще се върнем с голямото съкровище - да точно със нашето щастие. Благодарение на изкачването ни, и благодарение на това че сме огледали света от една различна гледна точка, ние сме способни да се справяме с тези проблеми по много, много по-лесен начин. Те вече не са проблем за нас, и независимо колко ще ни затрупват и зариват, златното сияние на щастието винаги ще проблясва през тях, дори и през най-малката пролука, а докато то свети, ние сме непоклатими.

Пълен текст »