Как да кажа мамо, колко мъка има по тоя свят Боже

Сега, когато размахът на крилете ми изпълва простора, когато огънят в очите ми пали всичко, когато кръвта ми кипи и гори душата ми, когато сетивата ми са толкова изострени, че режат въздуха, когато силата в мен празнува, когато думите ми са по - остри от всякога, когато гласът ми убива тишината, когато мислите ми изпълват цялото ми тяло, когато всичко крещи "Не преди, не след, а сега!"
Сега съм толкова щастлив с всички недостатъци които имам, сега знам, че съм толкова несъвършен, колкото никога не съм бил и толкова перфектен колкото съм бил винаги.
Сега разбирам как всичкото ми нещастие е част от празника на живота, сега знам какво празнувам, защото сега видях тях.
Те ми напомниха за онази болка, която не съм изпитвал близо 3 години, напомниха ми, че имам сърце, напомниха ми, че палитрата ми от чувства е огромна, напомниха ми за живота извън мен, показаха ми колко много имам и колко малко го ценя.
Бързам за там където вече съм пристигнал, а урок не можеш да получиш от някой който сам е направил грешния избор - урок можеш да получиш от този, който е задължен да страда и да го боли.
Какъв ли е урокът?
... Гаснат с всеки изминал ден, а се нуждаят от малко. Трябва им обич, трябва им подкрепа, трябва им помощ - малко щастие кара детето да се усмихне... Пари ли? Не, не пари, хора им трябват. Видях толкова сила в тях, а те нямат право на никакви избори. Те не падат докато не дойде истинският край. Те знаят, че когато нямаш какво да губиш, нямаш и за какво да се предаваш. Когато животът ти е нанесъл най - тежкия удар, трябва да си инжектираш свръх доза живот... жалко за нещастника който захвърля спринцовката - той просто спира да съществува.
Думите ми винаги са тежки, мислите ми мрачни, краен съм - да, постоянно съм на ръба на нещо, но с щастието сме ръка за ръка.
Това което прави живота празник са най - простите и първични неща, а тези които го празнуват са точно тези, които ценят малките неща.
На такива мисли ме навеждат децата в Могилино, така ги видях аз, това откраднах за себе си.
Болката ми за тях се превърна в болка за всички, в момента, в който мечтите на едно момиче и един зрял мъж се сляха в една дума - "майка".
Мислех, че съм спрял да страдам за другите преди много време, но сега като знам, че ме боли толкова заради тях, границите на чувствата ми падат и живота ми лети с бясна скорост, успоредно на хоризонта.


Дейността на дома в Могилино е преустановена.