Hellburst*

И тъй, в сумрачни преходи кръз** някоя невяра,
се струпват ужаси един връз друг накуп
и призраци се будят алчно из забрава,
прорязват с черни нокти по гърба с злокобен звук,
звезди една след друга бурно покръхняват,
и древен страх избухва в мрачнобуен кълн,
че там чудовище-проказа се възправя,
поглъща храп по храп месата на света,
трещи хрустъ̀т из черепа ми вряснал,
сърцето ми пропада в бездна от несвяст,
крещи вселенски бясно давеща уплаха,
и шишове окръжват сетното ми аз.

Ей, шаш голям умея сам да си скроявам.

___________________
*Адовзрив
** Кръз (архаична дума) – през, напр. като в ”преминаване през облак”

Пълен текст »

Понякога...

На теб :), на мен...

Понякога, когато гледам съчетанието... на светлини, линии, щрихи, рисунък, нещо в мен образява от него повече, от колкото то може би е; побягва към гледни точки внезапно като дете, на което не му пука чак толкоз накъде е тръгнало, а мени посоките по изгрева си -- понякога към амнайсет наведнъж, понякога махва с порив над линиите и те вълшебно се огъват, извиват, пренареждат, смеят се на фльонго или енигматично замълчават и просто блестят с меки мехурчета светлина, която бавно струи; сяка се случва нещо вълшебно и адски красиво; И адски неуловимо... И толкова много, много от тях живеят едва ли не само в мига, в който са родени, пък в следващия остават да пулсират само в умосърцето ми като легенди... И почти ми се плаче от безсилието че няма как да предам всичко това на някого, ако ще и само в плътта на толкова мъничка капчица или в израз на очите, наклон на мрежичката от ситни прелети на ретините, та той да долови поне бризно полъхче от безмълвното избухване на съкровеното трептене и да докосне вярата ми с простичък отзив на живодишащо долавящ поглед...

Пълен текст »

~.:Аниме концепцията в интрото на Сънчо - първи Аниме стъпки в социалистическа България:.~

----------------------------------------------------------------------
Референтен Клип, визуализиращ Интрото на Сънчо : http://youtube.com/watch?v=lze2js0d4bk&feature=related
-----------------------------------------------------------------------
Нека да започнем със едноминутно мълчание в памет на Сънчо, който бе свален от ефир и вече не радва младото поколение на България.*минута мълчание*.
Нека преминем към главната тематика : Аниме концепцията в интрото на Сънчо. Както повечето от вас знаят, думата Аниме се обръща към Японската анимация във всичките й видове както и към анимация, копираща японската / доста американски анимации са създадени в Япоснкият Аниме стил/. Но кой би предполагал, че дори България ще бъде заразена от Аниме културата, и то още по време на Социализма? Преглеждайки интрото на Сънчо, ние лесно може да забележим ясните японски елементи имлементирани във тези петдесет секунди: Животните( лисица, заек, котка, и мечка – първите три са абсолютно традиционни фолклорни животни от японската култура. Единствено мечката придава Български дух в анимацията), невероятният самолет на Сънчо врязващ се в облака , напомнящ японските Камикадзета врязващи се в корабите на Пърл Харбър, многобройните розови цветя – символ на Японската Сакура (традиционно черешово декоративно дърво ), и дори белият кон със огнена грива, визиращ традиционното митологично същество Кирин, предвождащо Императора. Всички тези елементи са част от комунистическата конспирация да се японизира България. Японизацията на българия започва чрез най-масовото оръжие – медийте, и това става с помоща на Аниме. Подобно на урбанизацията по време на османската империя и Турското робство, Япония стабилно разработва плана си за японизация на България дори и днес, като въвежда световни стандарти, следвани от младите поколения в България, а и не само. Достигайки краят на този илюминантен текст, ние можем само да се надяваме, че японизацията ще бъде спряна навреме, и ние ще можем да спасим културното си богатство, нашите прекрасни празници, и традициите ни. Нека не позволяваме на Япония да завземе България и нека се борим до край като истински патриоти за родината си.

Пълен текст »

~.:Сладоледът е студен, но сладък :.~

В моето малко село, наречено Аврора, цял живот се лутам и лутам и само се чудя какво да правя и с какво да се захвана. Тъкмо се захвана с нещо интересно и забавно, и то вземе че ми писне, или се счупи или ми го откраднат. И то вече ми писна и реших да ида да взема парички от мама и да си купя сладолед. Много обичам сладолед. Та взимам аз парички от мама и тръгвам за сладолед, но докато вървях и се сетих, че то в магазина има поне сто вида сладолед...ами сега? Спрях се, и започнах да мисля какъв точно сладолед искам: бананов, шоколадов,сметанов, ягодов, с бисквити, с орехи и докато си мислех мина един приятел покрай мен и ми каза: " Ей ако знаеш какъв хубав сладолед Тирамису продавааат! Аз си взех преди време и много ми хареса!". Слушайки го как говори, реших и аз да си взема такъв сладолед, да видя дали наистина е толкова вкусен. Та отивам аз в магазина, и казвам на чичкото:
- Един сладолед Тирамису, моля ^^ - а чичкото ми казва :
- Оо, съжалявам, но в момента нямаме. Свърши преди половин час, но има малко по лъжицата - искаш ли да го опиташ? - Аз разбира се веднага се съгласих и опитах от сладоледа. Минута мълчание..станаха две..три.. Това определено беше най-вкусният сладолед който бях опитвал някога . Та попитах чичкото, кога ще докарат нов сладолед, а той каза че в понеделник със сигурност ще има.
Та мина петък, мина и събота , мина и неделя. През тези три дена само за това мислех - как ще си купя сладоледа и ще си го ям и после пак ще си купя и така докато ми свършат парите. В понеделник сутринта вече гордо тръгвам аз към магазина за сладолед, и продължавам да си мисля колко ще е вкусно и прекрасно. Както си вървях едно момче ме замери с камък и каза:
- НЯМА ПЪК ДА СИ ВЗИМАШ ОТ МОЯ СЛАДОЛЕД, НЯМА НЯМА !!! - и продължи да ме замеря с камъни. Аз се ядосах и започнах да се оглеждам за камани с които да отвърна на удара, но в тоя момент се появи приятелят ми, който ми каза за сладоледа и прошепна:
- Остави момчето намира. Майка му не му дава пари, защото винаги се разболява като яде сладолед, просто го е яд. Не се карай с него, ами само го подмини! - почудих се една минута какво да правя и накрая го подминах и продължих към магазина за сладолед. Чичкото, който продаваше на щанда ме видя от далече и веднага ми сложи една топка сладолед във фунийка и като пристигнах ми го връчи. Аз му дадох 5 стотинки и се запътих към вкъщи. Сладоледът изглеждаше страхотно и определено беше невероятен на вкус. Аз веднага му се нахвърлих и го излапах за 3 минути. За жалост докато се прибера до вкъщи, гърлото ми вече беше подуто и кашлях. Майка ми ме нахока, веднага ме уви в леглото и започна да ме тъпче с чайове, лекарства и прочие. "Ебаси гадния сладолед" беше първата мисъл която ми дойде на акъла. Но после като си полежах малко си казах: " Бе какво ми е виновен сладоледът...аз съм тъпия, че го изядох за 3 минути. Но като оздравея определено ще си взема още и вече ще внимавам като го ям. Дано да има в магазина де...защото ако няма ще е много гадно... но и да няма, ще изчакам да докарат ^^". След като поразмишлявах над сладоледения проблем се обърнах в леглото си, завих се и заспах.

Пълен текст »

Бог ми прати СПАМ

Помолих Бог за интервю. (Предполагам стана някъде между 7ми и 8ми месец в психиатрията)

За моя изненада той се съгласи. (изненада, изненада)

- Влез! - каза ми Бог. - Значи ти би искал да вземеш интервю от мен? (това вече го уточнихме, но не пречи да продължим да разтягаме локуми, нали това е спам все пак)

- Ако имате време... - казах му аз. (И след всички тези години, в които те учат, че той ти е най – близък, той те е създал, той решава съдбата ти и дърпа конците в живота ти, ти все пак му говориш на ВИЕ)

Той се усмихна през брадата си и отвърна: (барабани, затаете дъх...!)

- Моето време се нарича вечност и е достатъчно за всичко. (всички си мислим същото, но и ти някой ден ще стигнеш да заключението, че времето не ти стига за всичко)Какви въпроси искаш да ми зададеш? (познай де, би трябвало да се досещаш, ако сега не можеш – е хак да му е на тоя дето те чака да се сетиш – имаш цялото време на света)

- Не и такива, които са Ви непознати. (От самото начало предположих, че ще си скучен, но пък чак толкова...?!) Кое е нещото, което Ви учудва най-много у хората? (изби рибата, заклевам се)

- Това, че се отегчават, докато са деца,(защото възрастните им диктуват живота) бързат да пораснат(за да диктуват сами живота си) и тогава копнеят да бъдат деца отново(защото децата им ги побъркват... и трите фази са борба за свободата, която никога не получаваме – а защо?). Това че губят здравето си, за да направят пари, (правилно, не ни трябват пари – нали си имаме Господ... а ти с какво живееш бе гъз?) и после пропиляват парите си, за да възстановят здравето си (е едно на нула за здравната система... за какво да се лекуваме, направо да идваме при теб, а?). Това, че мислейки тревожно за бъдещето, те забравят настоящето и така живеят нито за настоящето, нито за бъдещето ( много е лошо, когато казваш прекалено много неща за да кажеш нещо просто и накрая никой не те разбира...). Това че живеят, сякаш никога няма да умрат и после умират, сякаш никога не са живели... ( Лесно е да съдиш кой как живее, трудно е да се поставиш на тяхно място... ако ги забравяш тези които сякаш никога не са живели – ние ги помним)

Ръцете му хванаха моите и така стояхме мълчаливо. (неловко мълчание бих казал... комбинирано с физическия контакт – много неща можеха да се случат по – нататък в текста)

След дълго време го попитах: (пак ли?!)

- Мога ли да Ви задам още един въпрос? ( ако бях на негово място, щях да питам „не знам, можеш ли?” , но за сега се задоволявам с това, че като умра той ще може да каже на някой, че никога не съм живял)

Отговори ми с усмивка. (откровен, подигравателен присмех, не мислиш ли?)

- Като наш баща, какво бихте искали да направят Вашите деца през Новата Година? (през новата учебна година искаме много шестички и по – малко жертви на глада и абсурдния свят за който Господ се грижи)

- Да научат, че не могат да накарат някой да ги обича. (правилно... не става като с покръстването на езичниците в миналото – ако не обичате господ ще ви убием) Това, което могат да направят, е да се оставят да бъдат обичани. (изкарай становище за омразата, по – интересно е)

- Да научат, че трябват години, за да се изгради доверието, и само няколко секунди, за да се разруши. (да, например цял живот вярваш в нещо и в даден момент цялата гняс на света се изсипва върху теб и ти респективно спираш да вярваш в това нещо – ти не слушаш ли собствените си съвети?)

- Да научат, че най-важното в живота, е не това, което имат, а хората, които имат. (изми си ръцете тук – кажи го това на детето с двама родителя алкохолици което няма пари за учебници защото алкохолът е по – важен от него)

- Да научат, че не е добре да се сравняват с другите. Винаги ще има хора, които са по-добри или по-лоши от тях. ( е спри се малко де – нали ни направи всички равни... как така по – добри и по – лоши, май се шегуваш?)

- Да научат, че богат е не този, който има най-много, а този, който се нуждае от най-малко. (правилно – истински богато е детето, което има всичко, само една майка му трябва)

- Да научат, че трябва да контролират поведението си, в противен случаи то ще контролира тях. (пак си служиш с думички и фразички които не разбираш, не така!)

- Да научат, че само няколко секунди могат да отворят дълбоки рани у хората, които обичат, и че после трябват години, за да ги забравят. ( Българския ти адски куца, пробвай на Иврит... да забравят кое – ние, хората които обичаме или същите те – раните?)

- Да се научат да прощават, като се упражняват за това. (ти първо, ти първо)

- Да научат, че има хора, които много ги обичат, но не знаят как да показват чувствата си.(това много ми напомня на идеята за теб)

- Да научат, че с пари може да се купи всичко, освен щастие. ( наистина не живееш на този свят)

- Да научат, че дори понякога да се чувстват разстроени, това не им дава право да разстройват и другите. ( ако не си изкарал някой поне веднъж от релси за чеп за зеле не ставаш, защото познай какво – понякога се налага да се налагаш)

- Да научат, че големите мечти не изискват големи крила, а меко приземяване. (липсата на големи крила някак си пречи на концепцията за мечтите, а при мечтите приземяване няма – има само нагоре)

- Да научат, че истинските приятели са рядкост и ако открият такъв - това е истинско богатство. (като се замисля, не съм сигурен, че ти специално имаш приятели, така че се въздържай от коментари по тази тема)

- Да научат, че понякога не е достатъчно другите да им простят, а сами трябва да си простят. ( и аз мисля, че е абсурдно хората да искат прошка от теб...)

- Да се научат, че са господари на това, което запазват в себе си и роби на това, което казват. (мога да кажа, че е точно и напълно 100% обратното, май те изморява този разговор?)

- Да се научат, че ще пожънат това, което са посели. Ако са посяли слухове - ще се оплетат в интриги, ако посеят любов - ще бъдат щастливи. ( в любовта стават най – големите интриги... осъзнай се.)

- Да се научат, че истинското щастие не се състои в това да постигнат целите си, а да се задоволят с това, което вече са постигнали и в момента постигат. (май съветите които даваш ни правят да изглеждаме така сякаш никога не сме живели?)

- Да се научат, че да бъдеш щастлив е решение. Те решават да са щастливи с това, което имат и което са, или умират от завист и ревност, заради това, което нямат. ( всеки иска да е щастлив, а ето и нещо ново – дръж се да не паднеш – хората умират от рак, СПИН, убиват ги, самоубиват се... ти имаш ли нещо общо?)

- Да се научат, че двама души могат да гледат едно и също нещо и да виждат съвсем различни неща. ( А! Значи имаме право на собствено мнение и различен поглед над нещата, без да ни се казва, че ще отидем в ада!)

- Да научат, че тези, които са честни пред себе си, без да отчитат последиците, постигат много в живота. (човек обикновено е честен със себе си, а тази честност е толкова дълбоко скрита от другите, че практически не я отчитаме барабар с последиците)

- Да научат, че дори и да си мислят, че няма какво да дадат, когато техен приятел плаче, те могат да намерят сила да успокоят болката. (когато мой приятел плаче, плача с него, падам с него, ставам с него и определено мога да му дам всичко от себе си, има болки които не се успокояват, но важното е да не е сам)

- Да научат, че опитвайки се да се вкопчат в тези, които обичат, много бързо ги отблъскват. Оставяйки им свобода, те ще останат заедно завинаги. ( КУРВИ ВЪРНЕТЕ МИ ПАРИТЕ)

Замислих се. ( Сакън, недей повече!) Бог потъна в мълчание... ( сефте да му е... )

От автора: Да живее спамът и идиотите които го разпространяват. Ако не изпратиш това на всички хора които познаваш, те ще умрат и ти ще страдаш... после и ти ще умреш. А ако го изпратиш след 2 дена, само половината от познатите ти ще умрат. Не, виж сега, на който и да го изпратиш те ще умрат... съжалявам, не трябваше да го четеш.

Пълен текст »

Кръстосан разпит на свободна тематика 2

Олигофренията е много тъпо нещо. Хване ли те, трудно можеш да се отървеш. Аз се борих и борих, но тъкмо стигах до някакъв напредък, когато поглеждах към То, а точно това и очакваше Олигофренията - да се разсея, за да ме обладае отново. Не знам защо То ме наричаше Нещо, но постепенно свикнах с това, свикнах и с То и с неговите въпроси. Но с това и започнах да отговарям на въпросите на То, и сякаш интересът се изгуби с изчерпването на въпросите. Остана само прословутият въпрос Защо? Него си го запазих и не дадох отговорът на То. То ме питаше питаше, после се правеше, че не го интересува, но аз така и не отговорих на този въпрос, а вместо това си играех с буцата. Е да, но То изглежда му писна - спря да задава въпроси, спря да си иска буцата, спря и да ми дава хартия, независимо дали я ям, или правя хартиени корабчета от нея. Но аз съм си виновен де, ако бях преборил олигофренията вместо да се заплесвам по То, ако бях пазил отговорите си, ако ... ако ...ако...аман от "ако"!
Последните дни, То си седи в ъгъла и си говори сам и ми открадна всичката хартия, с която сега си прави корабчета...Но и аз искам да си правя корабчета..и после да ги изям...ама няма...сега или трябва да си тръгна, с буцата в ръка за спомен, или да се прицеля наистина добре, докато То не гледа, и да я хвърля обратно в гърлото му. И без друго не задава въпроси, поне да си му върна буцата. Ама после аз ще си остана с нищо, а То ще остане с корабчетата, защото То не яде хартия като мен. Дилема...с чужда буца, или с празни ръце *пишейки, попива всички изтекли лиги в следствие на олигофренията*. Е поне с нея се преборих...няма я вече, а утре трябва да ида да се ваксинирам, че заради нея винаги ми се объркват плановете. Та за сега ще застана в другият ъгъл на стаята, и ще почакам още малко да видя какво ще направи То, а ако нищо не направи сигурно ще си му върна буцата...без него за какво ми е на мен.

*Всякаква прилика с реални лица и събития липсва. Намираме се извън времето и пространството. Гравитацията е по - силна от всякога. И тя все пак се върти - няма кой да я спре.

Пълен текст »

Крачка напред, втора…

Гледам в стъклото, отвъд което поройният планински дъжд изпълва мекия боров въздух.

За кой ли път в този самотен следобед връщам поглед към чашата с портокалов сок. Невидимо ситни преродени капчици вода матово завоалират хладната й повърхност, но дъхът им стига само до там, дето повърхността на жълтата течност леко трепва от не съвсем спокойната почивка на ръцете ми, облегнати на масата. Май твърде дълго съзерцавам и чашата, и неидеално избърсания плот под нея, в чиято прозрачност реалността сякаш изчезва наполовина. Твърде дълго мисля и се лутам по безкрайните притеснения на дните, в чиято брегова линия този следобед се опитва да ми каже нещо. В това неочаквано заведение насред гората.

Неочаквано? Изглежда само за мен, другите явно си го знаят -- ето че поредните хора тичат сред пороя насам, със смръщени лица, влизат шумно и сядат край другите полуреални повърхности. Старата огромна машина за кой ли път забръмчава и до мен пак достига мирис на кафе.

През прозореца дъждът вали. И със затворени, и с отворени очи виждам как обмокря зелените иглички по дърветата, изсъхналите кафяви иглички, омекотили земята с постелка. И скалата, която днес прегърнах край пътеката. Знам как първите капки са оставяли големи тъмни точки по повърхността, сухите петна са отстъпвали, а отблизо камъкът е задъхтявал така, както дъхтят крайречните му братовчеди, когато опреш нос в мястото, където преди малко си опирал мокра длан. Знам как капките се любят със земята в пролуките между тревите. Знам как се стичат по тях, за да стигнат пак нея. Още ми е чудно къде се крият скакалците, когато вали.

Твърде дълго премислям всички тези дни над чашата. Но ето че отблъсквам с ръце полуистинския хладен плот. Изправям се, уж отнесено, но всъщност рядко може да бъде по-истинско и желано. Стигнал до вратата, дърпам настрани плъзгащата се врата, точно за да влязат две момичета, поредните бежанци от дъжда. Усилието отнема почти цялата тежест на тялото ми, но все пак успявам. Прекрачвам навън и полуавтоматично затварям пролуката в стената зад себе си. Странно, защо затварянето е толкова по-лесно от отварянето? Стъклото зад мен скри бърборежа на хората вътре. Остана само мекият, почти бял звук на дъжда. Крачка напред, втора... И докато дъждът се плъзгаше по косъмчетата, за да намокри кожата; докато обливаше и ръцете, и краката и тялото ми, страхът от мокрото и студа изчезваше, сетивата се пробуждаха двойно; нещо в мен се усмихна, взе от земята шишарка и я метна, за да види колко надалеч ще хвърли. Дъждът докосва раменете ми, бедрата ми, дори през дрехите; нещо в мене премигна очи и любопитно наклони глава.

Знаеш ли?... Радвам се, когато успея да прекрача прага си :)

Пълен текст »