Крачка напред, втора…

Гледам в стъклото, отвъд което поройният планински дъжд изпълва мекия боров въздух.

За кой ли път в този самотен следобед връщам поглед към чашата с портокалов сок. Невидимо ситни преродени капчици вода матово завоалират хладната й повърхност, но дъхът им стига само до там, дето повърхността на жълтата течност леко трепва от не съвсем спокойната почивка на ръцете ми, облегнати на масата. Май твърде дълго съзерцавам и чашата, и неидеално избърсания плот под нея, в чиято прозрачност реалността сякаш изчезва наполовина. Твърде дълго мисля и се лутам по безкрайните притеснения на дните, в чиято брегова линия този следобед се опитва да ми каже нещо. В това неочаквано заведение насред гората.

Неочаквано? Изглежда само за мен, другите явно си го знаят -- ето че поредните хора тичат сред пороя насам, със смръщени лица, влизат шумно и сядат край другите полуреални повърхности. Старата огромна машина за кой ли път забръмчава и до мен пак достига мирис на кафе.

През прозореца дъждът вали. И със затворени, и с отворени очи виждам как обмокря зелените иглички по дърветата, изсъхналите кафяви иглички, омекотили земята с постелка. И скалата, която днес прегърнах край пътеката. Знам как първите капки са оставяли големи тъмни точки по повърхността, сухите петна са отстъпвали, а отблизо камъкът е задъхтявал така, както дъхтят крайречните му братовчеди, когато опреш нос в мястото, където преди малко си опирал мокра длан. Знам как капките се любят със земята в пролуките между тревите. Знам как се стичат по тях, за да стигнат пак нея. Още ми е чудно къде се крият скакалците, когато вали.

Твърде дълго премислям всички тези дни над чашата. Но ето че отблъсквам с ръце полуистинския хладен плот. Изправям се, уж отнесено, но всъщност рядко може да бъде по-истинско и желано. Стигнал до вратата, дърпам настрани плъзгащата се врата, точно за да влязат две момичета, поредните бежанци от дъжда. Усилието отнема почти цялата тежест на тялото ми, но все пак успявам. Прекрачвам навън и полуавтоматично затварям пролуката в стената зад себе си. Странно, защо затварянето е толкова по-лесно от отварянето? Стъклото зад мен скри бърборежа на хората вътре. Остана само мекият, почти бял звук на дъжда. Крачка напред, втора... И докато дъждът се плъзгаше по косъмчетата, за да намокри кожата; докато обливаше и ръцете, и краката и тялото ми, страхът от мокрото и студа изчезваше, сетивата се пробуждаха двойно; нещо в мен се усмихна, взе от земята шишарка и я метна, за да види колко надалеч ще хвърли. Дъждът докосва раменете ми, бедрата ми, дори през дрехите; нещо в мене премигна очи и любопитно наклони глава.

Знаеш ли?... Радвам се, когато успея да прекрача прага си :)