.:Speed Paint :.

Тихо и кротко една вечер Окшот решил да нарисува своят приятел Обюл - да му направи един спийд пейнт. Та седнат Окшот и взел най-хубавата снимка на която намерил на своят приятел, сложил я прилежно до монитора и пуснал компютъра. През петнайсетте минути за които Windows XP се зареди, Окщот обмисляше как точно да нарисува спийдпейнтът. Постепенно през следващите петнайсет минути за които се зареди Фотошопът, той малко по малко измисляше всяко детайлче как да бъде изразено, с кои четки ще работи най-бързо и коя палитра да си зареди. Най-после след осърдните допълнителни 5 минути чакане да спре да бози, компютърът вече беше използваем. Окшот седна, хвана таблета и започна да рисува. Разбира се, в началото се започва просто - като при всяка мечта на един човек - нахвърля се главната идея: скицата. Тя е съвсем груба и грозна, но тя е и най-важната част от рисунката, поради факта, че тя определя пропорцийте. След като направи скицата, Окшот започна с лицето. Той обичаше да прави това, защото лицето беше частта от човешкото тяло, която според него определяще човека, а в частност очите - те придаваха живота. Точно за това той започна да рисува сините изразителни неща наречени очи. След като приключи с тях той продължи със спийдпейнтът още по-ентусиазирано. Всеки нов елемент в началото не приличаше на оригинала, но постепенно се добавяха детайли - малки и големи - които създаваха формата и я докарваха до него. Беше невероятно колко бързо и ентусиазирано рисуваше Окшот. Но всеки път като завършваше нов детайл, той го поглеждаше от малко по-далече, и си казваше: "Нее..не е достатъчно реалистично..." след което сядаше и го правеше още по-детайлен и реалистичен. Задълбочавайки се, въпросният спийдпейнт се превърна в портрет, който Окшот рисуваше вече часове. "Още малко, още малко.."-си казваше той, и се опитваше да придаде още по-реалистичен вид на картината. Окшот неуморно трупаше детайли и се трудеше над творението си, с идеята да го направи перкефтно и невероятно, той искаше да изненада своят приятел наистина много, като направи тази една картинка забележително реална и красива. След два дни неуморен труд, Окшот стана от стола, отдалечи се малко и погледна товрението си, след което погледна и закачената снимка на Обюл до монитора...отново погледна картината, после отново снимката и така поне десет минути. Накрая, доволен от себе си, Окшот я сейвна за последно и я остави отворена за да я разгледа за още детайли. Но точно в този прекрасен мик на триумф, влезе майка му, погледна монитора, погледна закачената снимка, пак погледна монитора, след което погледна доволната физиономия на сина си и каза: Много яка картина си нарисувал.... Но на живо изглежда по-добре: след което се обърна и излезе. Окшот бе потресен. Той седеше втрещен на стола си и не знаеше какво да каже и какво да направи. Поседя така известно време след което си легна и заспа. След два дена,Обюл реши да навести своят приятел Окшот, защото не се бяха виждали от доста отдавна, но приближавайки къщата му, Обюл видя приятелят си да изхвърля всичките си рисувателни принадлежностти в кофата. Притичвайки до него, Обюл го попита: "Какво правиш, защо изхвърляш тези неща? Нали искаше да си художник и да рисуваш реалистични портрети?", а Окшот му отговори: "Да, исках,успях да направя такава картина, успях и да я изтрия....но разбрах ,че всъщност искам да стана фотограф", след което той извади фотоапаратът си и засне Обюл. Това бе най-хубавата снимка,която Обюл имаше по онова време. Снимка която бе по-красива и реалистична от всеки спийд пейнт на земята. Снимка, която наистина зарадва Обюл. Окшот взе това решение относно личното си хоби, защото се замисли над своят собствен живот: Той винаги се опитваше да го направи изкуствено красив, замазан и такъв какъвто хората искаха да видят. Един истински Оувърпейнт на собственият му живот. Нещо, което започва с бегла скица и след това се добавят всичките тези детайли, и неща които да наподобяват оригинала, но в крайна сметка истинският живот е много по-красив от преиначеният. В неговият малък "оувърпейнт", Окшот премахваше неприятните неща, досадните неща, и оставяше само малките лъскави и красиви неща. Накрая осъзна, че точно негативните, досадните неща и малките проблеми вкарват цвят в живота. Затова и реши да стане фотограф- за да заснеме точно тези малки неща от живота, които никои няма да нарисува, защото те не се вписват в един прекрасен оувърпейнт!

// Всякакви прилики с реални лица и действия са случайни//

Пълен текст »

Призмата на ретроспекцията с 2008 стени и една обща ос - изборът

Колкото и да се опитвам, не мога да съм описателен. Не мога да разкажа, как птичките със самодивските си песни изпълват синия простор, как листата от дърветата падат като златен дъжд по сивата и суха земя, как реката бавно и плавно тече и гали с нежните си, вековни, ръце гладките камъчета, които блестят като малки съкровища под яркото слънце, как звездите стоплят нощта, как тревата леко се поклаща под ласката на топлия вятър, как прозрачната завеса на дъжда разкрива приказната дъга... Мога да разкажа какво си мисля, мога да говоря със себе си, мога да съм директен, мога да съм меланхоличен, мога да съм тъжен, мога да съм амбициран, мога да съм устремен, мога да кажа, това което искам, точно с думите които искам. Нека празнувам - да празнувам заради експресионизма си, заради хората които познавам, които изгубих, които ще намеря, заради нещата които се случиха, които не се случиха, които ще се случат. Да празнувам за изборите си, колкото и неправилни да са били - нямаше да ме има без тях.Човек не може да направи абсолютно всички избори. Ранната новогодишна равносметка ме връща назад. Нека пиша за избора който не можах да направя. Нека отново говоря със себе си, нека го кажа отново. Нека му дам нещо специално за нова година.

На избора който не можах да направя

Как си ти? Не сме се виждали от много време нали? И ти какво направи през това време?

Аз пораснах, промених се, започнах да се чувствам човек. Ти не се промени. Остана си същият. Вземаш отново решения от името на другите, искаш да ги контролираш. Ти си си все същият – ограничаван от миналото, обречен на сивото бъдеще, зависещ от себе си. Ти си отново сам, както си бил винаги – отново със себе си. Имаш хора около теб, но отвътре си празен. Ти си толкова кух и затворен в стоманени решетки, че самият ти си се слял с тях.

Виждам искаш да направиш нещо за мен – искаш да решаваш вместо мен, вместо нея, както са решавали вместо теб и вместо нея. Не мога да ти кажа да ме оставиш, защото не съм направен от камък. Обричаш ме, правиш света ми сив, както са направили и с теб. Ти не можеш да се откъснеш от тях.

Ти си част от тях – ти си техният плод. Те се самоунищожават сами. Толкова примитивни и тесногръди, правещи живота едно ежедневие изпълнено с болка и алчност. Това си ти, ти си тях, те са всички. Но аз не съм като вас! Аз се различавам от вас. И тя се различава от вас, но ние ви обичаме, а вие ни убивате.

Толкова си сам колкото никой не е бил през живота си. Сам ще бъдеш, докато не се откъснеш от тях и не станеш като нас. Ние сме само изпълнени с надежда нищо повече. Стани като нас, не ни убивай. Все пак някога си обичал мен и нея и тях. И те са се обичали и ние те обичаме, но за сега оставаш просто една фигура в мен, един спомен от бъдещето и човек от миналото. Опитваш се да промениш нещо, но повтаряш миналото. Това си ти – едно минало, което се повтаря отново и отново, до безкрай. Аз и тя се променяме, дори променяме миналото, мислим за бъдещето, ти мислиш за бъдещето в миналото и стоиш там. Преди може би сме стояли всички, но сега си само ти. Искаш, но не можеш да промениш нищо,ние можем и го правим, а ти, ти си се примирил с всичко и така ти харесва, искаш да примириш и нас, но напразно. Успя – живя в ада, а аз в рая, направи живота си рай, а моя ад, изгоря за да светиш, но блестеше само в собствените си очи, помни едно, ще гориш в ада, който създаде, ще гориш и в моя ад, а след това, ден да не видя, ако не гориш в пъкъла. Ще се видим там, но ти ще гориш сам, а аз с всички и теб пак ще те боли повече. Смачкан ли си? Смазан ли си? Боли ли те? Свито ли ти е сърцето? Нека. Мислиш ли, че си сгрешил? Не. Дали аз съм сгрешил? Аз съм виновен за всичко, но ти си причината. Не те обичам. Мразя те, а никога не съм мразил – е все пак успя да ме промениш. Имаш всичко и ти горчи нали? Нямам нищо, но вътре имам всичко. Завиждаш ли? Дано. Казах, че тя и аз те обичаме – пак те излъгах. Тя те обича, но каквото за нея това и за мен. Тя е обичта ми към теб, а ти си чиста омраза.

Казах, че излъгах – да, направих го няколко пъти тук и сега, но ... простено ти е да лъжеш, когато не ти оставят друг избор. Помни го това и помни всичко което ти причиних и казах, помни как плака, как не ти достигаше дъх. Помни, не забравяй. Аз ще забравя, ще те изтрия както само аз мога – ще те залича, а ударната вълна от експлозията ще унищожи всичко свързано с теб. Мерси, че ме направи силен.

Пълен текст »

Елка Георгиева

Ще те пипам колкото си искам! Ще те чукам цяла нощ. Ще те изхабя докрай, ще изцедя всякаква енергия от теб. Ще те натискам докато не издъхнеш...

Георги крещеше по елката която бе позиционирана на масата пред него, от самия него. Малко му бяха изгърмели бушоните и имаше нужда да излее яда си на някой. Елката кротко си стоеше и не променяше хладнокръвното си изражение тип „неодушевен предмет”... Да, Георги го чакаше цяла нощ чукане по елката, събиране, изваждане, изчисляване на данъци и проценти – вече 14 години работеше като счетоводител и меко казано му бе писнало от работата и липсата на поне капка живот в нея. След като покрещя на Елка Георгиева още малко, той бавно седна на масата и впери изпитателен поглед в нея, последван от задълбочен поглед, последван от замислено изражение, последвано от решение – тази вечер той нямаше да смята за някой друг. Тази вечер ще бъде специална. Тази нощ елката на Георги се превръща в мерило за живот, за начин на живот – за неговия живот.

Включи я... а тя го погледна по свой си начин, а именно 0. Този поглед... този поглед... Георги пушеше от 10 години по една кутия всеки ден... 10 години по 365 дни ... Елка му каза, че бил изпушил 3650 кутии цигари. Той й каза, че всяка струва 2,60... след кратка драматична пауза, Елка му отговори, че е изхарчил 9490 лева за цигари. Георги малко се стресна... разболяваше се задължително по 5 пъти в годината – 2 пъти сериозно, а 3 само настиваше. Сега се замисли, че е на 36 години – странно, но не се бе замислял преди на колко години е... боледувал е 72 пъти сериозно и 108 пъти е настивал. Когато настиваше успяваше да се оправи с 15 лева, но когато беше сериозно заминаваха по 90 лева за антибиотици. Елка търпеливо го слушаше и не му спести истината. Направо му каза, че е изхарчил 8100 лева за да се бори със слабостите на имунната си система.

Георги спря за момент... малко позеленя, малко почервеня... оправи се. Драмата му беше, че е дал 8100 лева за да си оправя здравето и 9490 за да го съсипва.

На месец изкарваше по 800 лева. 14 години по 12 месеца... 168 месеца той се занимаваше с парите на другите, със сметките на другите. Сега беше негов ред... 134 400 лева за 14 години. Всеки ден си купуваше по две билетчета – едно за да отиде на работа и едно за да се върне... 260 работни дни в годината... Държавата му е дала 134 400 лева, той й е върнал 5824 лева под формата на билетчета.

Не, че не му стигаха пари... пари имаше точно колкото да свърже двата края – да ходи на работа, да гледа телевизия, да яде, да има топла вода, да има ток и да не мръзне през зимата.

Стана, запали си цигара... излезе на балкона. Целият квартал спеше, но всичко беше някак светло и приятно. Витоша известяваше за присъствието си с телевизионната си кула, която подаваше кратки, но ясни сигнали – червени... „Спри се човек, какво правиш...?”

Георги вече беше спокоен. Влезе вътре. Отиде в кухнята, взе една тенджера, напълни я с вода и я сложи да кипне.

Върна се при Елка... вече не бе същото – Елка Георгиева се бе превърнала в ... просто в калкулатор. Той я взе със себе си и отиде в кухнята. Водата беше кипнала. Георги хвърли калкулатора в тенджерата с врящата вода. Той свари Елка.

„Не съжалявам, вече не поглеждам назад, вече няма да пресмятам нищо. Животът ми няма цена, здравето ми няма цена, удоволствията са нож с две остриета, на който бих се порязал много пъти... няма число което да отброи ударите на сърцето ми – имам само кръвта в него. Тя сега кипи”... мислеше си.

Говореше за кипящата си кръв... Писъците на кипящата елка вече бяха заглушени от виковете на мечтите.

На другия ден Георги стана, взе едно такси, отиде на работа, напусна, след това взе такси до Витоша, качи се до кулата, седна на една скала, откъдето се виждаше целият град и запали цигара „Парламент”.

Беше изхарчил всичките си пари, но гледаше града с най – замечтания поглед на света – това бе безценно.

За няколко седмици животът му се преобърна, стана рекламен агент, започна да дава воля на мислите си и чувствата си – на себе си.

*малко по – късно*

Георги е вече на 56 години. Всяка седмица взима такси от вкъщи до Витоша, качва се до кулата, сяда на скалата и животът му започва отново. 20 години по 52 седмици по 8 лева за такси... не, мечтите нямат цена.

Моля не опитвайте това вкъщи ( с водата и котлоните и елката) . Мерси.

Пълен текст »

Алексей Печников

Малко тъжно, малко носталгично, малко черно и бяло, малко цветно, малко неясно, малко очевидно, малко по - близо до вкъщи, малко далече. Фотографии на Алексей Печников... малко Хотел Калифорния.

Пълен текст »

Пожарите на любовта

И аз като станах, и като грабнах книгата, и като изтичах в другата стая, и като треснах вратата, и като я заключих , седнах на леглото... И като загасих всички лампи, и като пуснах щорите, и като сложих одеялото на прозореца, отворих книгата... Мама му стара, ебах и книгата дето е - буквите й изпадаха по земята и се забиха в килима. И като станах, и като махнах одеялото, и като вдигнах щорите, и като пуснах лампата, и като отворих вратата разбрах, че трябва да чистя килима. И като взех една метла, и като почнах да мета, и като не можех да измета , и като се ядосах, и като започнах да чувам онзи глас в главата си "И сега к'во" ... Ще прахосмуча викам аз... а той вика "И ти к'во"... и аз като прахосмуча, и то като не се маха, и аз като се нервирам, а той като ми вика "И ти к'во"... и аз грабвам един парцал и почвам да търкам! А то к'во ... размаза се бе! Мастилото се размаза по килима... "И ти к'во" ... и като грабвам килима, и като почвам да го навивам, и той като става на руло, и аз като го вдигам, и като го изнасям, и като го слагам на двора, и като го поливам с бензин... "И к'во" ... и го подпалвам и гледам как гори... и той като гори, и като пушек се вдига... и сега к'во.
Къщата... горя я... и пожарната като не идва, и аз като седя и я гледам как гори и се сещам, че някой ми е казвал, че като си играеш с огън и се напикаваш... "И ти кво"... и аз като седя и пикая (прав), и като гася ония пламъци, и като се издига една пара, и като не мога да го изгася, и то като изгоря... "И ти кв'о" ...изтръсквам си го и го прибирам обратно в гащите естествено... Е ето сега вече не знам какво да правя.
И като отивам при съседите, и като им викам, че съм запалим къщата, и като ме гледат едно такова странно, и като ги гледам нахално, и като ми затвориха вратата. "И ти к'во" - абе теб какво изобщо те засяга к'во.
Тя пък стана една. Стана каквато седна, но не иска да легна мамицата й - малко да легна и аз до нея и да почина и да се наспя.
И като стана, и като построя нова къща, и като си купя нови книги и килими... А после?
Ще си менкам гласа в главата с такъв който казва "И ти защо" и ще мога да мисля защо го правя, а не какво да правя после.

Пълен текст »

Песъчинки

Вървя по пясъка. С маратонки. Странно е. Студено е.

Песъчинките поддават под тежестта ми, подир мен остават ямички от спомени.

Стигам до полегатата ивица, която водата все така неуморно облива и изглажда, както през лятото изтриваше следите от пръстите ми. Сега ме е страх да стъпя там, за да не си тръгна с мокри обувки. Всъщност бих се намокрил. Поставям крака си предпазливо, студената вода го целува и обгръща за момент, после се оттегля. Маратонките издържаха.

Клекнах и потопих дланта си в мокротата на пясъка. Втренчих се в тъмносинята плът -- наблизо неспокойно от вълни и пяна, надалече сякаш в безмълвен транс. Наблизо то говори, но не казва нищо съществено. Надалече, където уж неподвижничи трансът, предусещам море от същество, което копнея да познавам.

Обгръщам коленете си и сядам на пясъка. Завъртам глава да обгърна околността с леко присвит поглед. Няма слънце, но измамно сивото небе все пак успява да забие иглички от яркост в очите. Ето, вече е зима. Знаех, че ще дойде. Чаках я да дойде. Вече се срещаме няколко пъти със снега, хвърлям по някоя снежинка от него по вълните, сякаш си вярвам, че нещо от нея ще достига и до съществото навътре. Навътре...

Не искам да празнувам Нова година. Искам да дойде април, в който морският вятър все още ще носи остър сняг във врата ми, но ще пресъхва, а ярко слънце ще наднича, ако ще и през зъбите на началото.

Улавям се, че свалям маратонките. Но не искам да се спра. Докосвам водата с палеца на крака. Мда.

Послушах още малко морето.
Походих малко полубос по пясъка.
Поспрях се при лебедите. Тази студена вода бе топлият им зимен дом.

Не искам да празнувам Нова година. Не искам да пътувам на майната си.
Но ще измисля нещо.

Ето го бетонът на настоящето. И той е студен. Сух.
Стъпвам на него, изтърсвам песъчинките, обувам се.
Меко. Стоплящо се.

Нещо ме гъделичка? Пъхам пръст в чорапа.

Стоплени песъчинки...
Обръщам рязко глава към толкова замлъкналото далечно същество на морето.
И се усмихвам насред нестърпялата се, морскосолена и топла капка, която полита от ъгълчето на окото ми към бетона.

Пълен текст »

Небе.

Небе.

Пълен текст »

Как да кажа мамо, колко мъка има по тоя свят Боже

Сега, когато размахът на крилете ми изпълва простора, когато огънят в очите ми пали всичко, когато кръвта ми кипи и гори душата ми, когато сетивата ми са толкова изострени, че режат въздуха, когато силата в мен празнува, когато думите ми са по - остри от всякога, когато гласът ми убива тишината, когато мислите ми изпълват цялото ми тяло, когато всичко крещи "Не преди, не след, а сега!"
Сега съм толкова щастлив с всички недостатъци които имам, сега знам, че съм толкова несъвършен, колкото никога не съм бил и толкова перфектен колкото съм бил винаги.
Сега разбирам как всичкото ми нещастие е част от празника на живота, сега знам какво празнувам, защото сега видях тях.
Те ми напомниха за онази болка, която не съм изпитвал близо 3 години, напомниха ми, че имам сърце, напомниха ми, че палитрата ми от чувства е огромна, напомниха ми за живота извън мен, показаха ми колко много имам и колко малко го ценя.
Бързам за там където вече съм пристигнал, а урок не можеш да получиш от някой който сам е направил грешния избор - урок можеш да получиш от този, който е задължен да страда и да го боли.
Какъв ли е урокът?
... Гаснат с всеки изминал ден, а се нуждаят от малко. Трябва им обич, трябва им подкрепа, трябва им помощ - малко щастие кара детето да се усмихне... Пари ли? Не, не пари, хора им трябват. Видях толкова сила в тях, а те нямат право на никакви избори. Те не падат докато не дойде истинският край. Те знаят, че когато нямаш какво да губиш, нямаш и за какво да се предаваш. Когато животът ти е нанесъл най - тежкия удар, трябва да си инжектираш свръх доза живот... жалко за нещастника който захвърля спринцовката - той просто спира да съществува.
Думите ми винаги са тежки, мислите ми мрачни, краен съм - да, постоянно съм на ръба на нещо, но с щастието сме ръка за ръка.
Това което прави живота празник са най - простите и първични неща, а тези които го празнуват са точно тези, които ценят малките неща.
На такива мисли ме навеждат децата в Могилино, така ги видях аз, това откраднах за себе си.
Болката ми за тях се превърна в болка за всички, в момента, в който мечтите на едно момиче и един зрял мъж се сляха в една дума - "майка".
Мислех, че съм спрял да страдам за другите преди много време, но сега като знам, че ме боли толкова заради тях, границите на чувствата ми падат и живота ми лети с бясна скорост, успоредно на хоризонта.


Дейността на дома в Могилино е преустановена.

Пълен текст »

.:~Като Лъвов...аа...тоест Бобрите~:.

Изграждането на една връзка, било то кратка или дълготрайна, доста ми наподобява строителният процес при бобрите. И общите неща между двете ме карат да се замисля, дали и крайният резултат не е общ? Дали накрая и ние ще заживеем спокойно в езерото което сме строили ? А всичко започва толкова просто. Бобрите си хареват определено място в някоя река, и решават да започнат да строят дома си точно там. Досущ при нас, когато си харесаме някои, ние решаваме да се пробваме, да го накараме да погледне в нашата посока, и да му покажем какви сме, да ни забележи. За да го направим, ние започваме бавно бавно да наслагваме кал и клонки, да спираме притока на ненужни гледни точки, и да съсредоточим потока на мислите му само върху нас. След като препречим "водата" на мислите, постепенно започва да се образува езерото от взаимоотношения. Приятни разговори, обсъждане на различни неща от живота, намиране на прилики и разлики един в друг, караници, спореници, спараници, кореняци и така нататък. След като езерото е достатъчно голямо и дълбоко, идва времето да укрепим бентовете, с помощта на които сме започнали всичко. Продължавайки да запълваме и разширяваме езерото, се заемаме и със заниманието да намерим достатъчно големи и здрави дървета с които да укрепим подпорите на отношенията ни. Решили сме, че ще се борим за това езеро, за този определен човек, и в следствие ние работим ден и нощ, ядем ядем ядем, изгризваме клони и части и ги трупаме непрекъснато около бентовете, укрепвайки ги и подсигурявайки се, че езерото ще си остане където е сега - на местото което ти си си харесал. Когато всичко е подсигурено идва зимата, и ние (досущ като бобрите) я прекарваме в езерото, където сме натрупали хранителни запаси. Но дали зимата ще разруши бента ни, или ще го направи по-здрав? И има ли изобщо смисъл да се трепем да строим, ако накрая всичко ще се разпадне? Струва ли си да спечелим само лошият опит накрая ? Или е по-добре да сме отшелници и да не гледаме как нещата се рушат пред очите ни? Кой знае...

Пълен текст »

.:~Path~:.

Щастие - ср.,само ед. Чувство и състояние на пълно задоволство, удовлетворение от живота.
---------------------------------------------------------------------

Разбира се това е строго индивидуално при всеки един от нас. Щастието се основава на нашите интереси, желания, мечти, и същевременно на нещата които мразим, избягваме или не можем. Но как да достигнем до истинското щастие? Как да постигнем равновесието в самите себе си, при което ще сме наистина щастливи? Какви жертви трябва да направим, и дали си струва? Всъщност, истинското щастие не е нещо, до което пътуваме и за което се борим , което седи на пиедестал на върха на планината от премеждия, делящи ни от него. Не, щастието не е това нещо на върха на планината. Щастието представлява самата планина, то се заформя от всичките тези премеждия които сме изминали за да достигнем върхът. Тези препятствия и проблеми са факторът, който подчертава щастието ни. Минавайки през тях, ние изграждаме и завършваме концепцията си за нашето щастие, защото ако човек не се сблъсква с тези премеждия, той няма да знае какво наистина иска, и какво би го направило щастлив.
Тук идва въпросът - По кой път да поемем за върха ? По най -лекият, или по този, който ще ни дари с най-много опит? А може би по най-трудният? Откъде да знаем накъде да поемем? Всъщност няма значение, защото всеки един от тези пътища, рано или късно ще ни доведе до истинското щастие. Всеки един от тези пътища свършва горе на върха. Но какво става, когато решим да минем по неотъпканите пътеки - за по-напряко просто ? Там идва моментът, в който поемаме риска да се изгубим в гората. Вървейки по направеният и отъпкан път, не трябва да се притесняваме за това, но всъщност ако някоя от тези пътеки ни изведе до върха през много по-пряк път, то ние сами ще създадем своя отъпкан път - пътят който ще предадем на останалите, когато се върнем от планината. Въпрос на личен избор е, дали да поемем този риск, дали сме достатъчно силни да приемем фактът, че сме се изгубили, и че обикаляме безцелно, да признаем че сме сгрешили и да поемем обратно по пътеката чак до големия път. Което разбира се не значи, че след това няма отново да пробваме да минем напряко, но както казах това е въпрос на личен избор. Все пак целта е да стигнем до планината.
Но какво пък е онова нещо, нещото което седи горе на върха на планината, което седи и чака да станем наистина щастливи за да го достигнем? Това всъщност е върхът - мястото на което можем да спрем изкачването, мястото на което се отдаваме на заслужената почивка от всичките премеждия. Точно от това място, бидейки истински щастливи, ние ще можем да се огледаме, да погледнем на длъж и на шир, защото от там - там горе - ние ще можем да видим света около нас, света в който сме били преди, да го погледнем от високо и да разберем какво представлява. Да си дадем сметка какъв е какво ни дава, какви места има в него и докъде се простира. Точно от тази планина, ние ще можем да изберем много лесно пътя, по който да се върнем долу в широкия свят. Но връщайки се там долу, преминавайки отново през препятствията на планината, ние ще се върнем с голямото съкровище - да точно със нашето щастие. Благодарение на изкачването ни, и благодарение на това че сме огледали света от една различна гледна точка, ние сме способни да се справяме с тези проблеми по много, много по-лесен начин. Те вече не са проблем за нас, и независимо колко ще ни затрупват и зариват, златното сияние на щастието винаги ще проблясва през тях, дори и през най-малката пролука, а докато то свети, ние сме непоклатими.

Пълен текст »

.:~Селянията в днешните ни Стени~:.

- Шефееее...стената пак поддаде, к'во да прайме ? А и к'во толко има зад нея, че седиме и я пазиме бе шефе?
Наистина, какво толкова крием зад нашите "прекрасни" стени? Личната ни Аврора? Или може би слабостите ни? А може би тъпотията ни? Кой знае...А толкова много стени виждаме всеки ден. Едни са с прекрасни керемиди, други с прекрасна боя...а някой дори имат порти. Но какво пък толкова стои зад тях? И всъщност трябват ли ни тези стени и прегради...тези ограничители, които не позволяват на околните да опознаят истинската ни същност? От една страна са ни нужни, за да може да пред отвъртим злоупотребата с чувствата ни и реалните ни отношения, но тези стени се нуждаят от своите порти, за да допуснем само достойните хора до нещата които крием зад тях. Но как пък да не ги строим тези стени, когато винаги се намира някой да оскверни слабите ни места и да се възползва от тях. Тогава си казваш: Аааа..повече няма да се оставя така - и започваш да градиш стената си. Там вече попадаш в прекрасното "Илиенци" на стените. Може да е огромна и масивна, без да допускаш никои да разбере чувствата ти, може да е малка и крехка, прикривайки само някакви черти от характера си зад нея, а може да е огромна, но почти невидима, която да прикрива чувствата ти, но пред останалите показва желаните от тях неща. По този начин никои не забелязва преградата и всичко е наред. Но когато някой започне да те опознава, започва да забелязва, че когато вали, капките заобикалят местото на което е стената. Той започва да гледа и да гледа, да пита, пак да гледа, пак да пита...почва чак да човърка там, да се размотава отпред, докато накрая не открие истината...И тогава какво? Каниш го през портата, или вдигаш невидимият щит, показвайки на какво е способна стената ти, или може би го оставяш, надявайки се, че никой няма да му повярва ? Тук идва момента в който слизаш от високата стена, чак до основите й, и се явяваш пред въпросният "някой" с възможно най-голямата маска която имаш, маска заместваща стената в този момент, маска която е моментна докато убедиш човекът че няма такова нещо като невидима стена и той е ненормален и т.н., след това се връщаш наи-отгоре и продължаваш да се правиш, че всичко е наред и стената си седи и пази...ами ако предпази...ако нещата отзад прашасат и ръждясат...ако все ги пазиш за подходящият случай, а накрая те изчезнат неупотребени? Тогава какво? Тогава стената започва да рухва, започва да губи силата си, и тогава всички разбират истината и виждат една огромна разруха, намираща се там където би трябвало да са чувствата ти, личната ти Аврора....сърцето ти. Ето за това стройте вашите стени, но ги правете като метални огради, като в зоологическата градина. Решетки които пазят, но се наслаждаваш на гледката зад тях, на сърцето ти, чувствата ти, желанията ти. Тогава ставаш наистина красив, и никоя маска няма да може да те направи по-красив и по-забележителен. Тогава се освобождаваш от тревогите, да не би някои да види какво криеш, да не би някой да каже на останалите или да се добере до него. Тогава ти остава време да го споделиш с хората, които са достойни за това. Така те никога няма да прашасат, ръждясат или изгният, сърцето ти ще е свободно да сияе навсякъде, а не да е ограничено от стена, преграда, фасада и т.н. Светлината му ще минава през решетките и ще достига до всички, желаещи да бъдат огряти. Тук идва момента с подземията...но това е друга приказка, както казваше баба.

Пълен текст »

Лютеница "Роден Край" ... Край... Трябва ми Свещ.

Още от малка, Сизифа бе силно необременена с каквото и да е (буквално) и си остана последна дупка на кавала (преносно). Цял живот работеше като сергия (не буквално, но "на сергия" звучи много позиционирано) и се бе нагледала на какви ли не работи по пазара. Беше от онези жени които, в червена рокля с презрамки и дълга цигара в уста, неизбежно биха ги нарекли Мадам. Беше на "онази" възраст (релакс след критическата). Живота за нея тече бавно, но не за дълго... БУМ! По лявото крило от към Централни Хали се задава Пенка със скорост V = "влача се и то бавно" , но време t = няколко пъти скоростта на светлината когато трябва да заеме свободното място в трамвая, въоръжена с плетена торба и почти никакви пари. Пенка е категорично устремена към Сизифа и сергията й. На неправилния многостен (сергията) има домати. Сизифа се подготвя за дълга игра на нерви и себе отстояване. Пенка също може да играе хитро. Между двете протича следния диалог, със следните скрити подтекстове и послания, продукти на хиляди години отношения "Търговец - Купувач"

-Добро утро, госпожо! (Ела пиле)
- Добро утро! Имате ли домати? (размърдай си малко задника и ми ги посочи)
- Да госпожо, ето доматите... колко да ви сложа? (Кьорава ли си, к'ва си?)
- Колко пари са? (Ха-хА , все едно ще си ги купя от тук)
- Евтини са, лев и петдесет. (два като те ударя в грамажа)
- А пресни ли са? (все едно ще ми кажеш, че не са)
- Да, госпожо, днес ги докарахме. ( е то оставаше да ти кажа, че са от оня ден)
- Сложи ми два килограма. (искам да си ходя вече)
- Веднага, госпожо... (...)

На последната реплика изгубихме Сизифа - еуфорията, истерията и задоволството, от продадените 2 килограма домати, напълно спират притока на мисли при нея. Те са погълнати от теглилките, пликовете и подадените й пет лева.
Пенка се отдалечи със скорост V = "влача се и то бавно, защото съм стара и нося торби" и се клатушка докато достигна състояние "невидимо от сергията Сизифа" в полуравнината "Колоните на Пиротска".
В паралелепипед на колела, движещ по успоредни прави, номер 22, се разигра жестока драма - сблъсък на интереси, сблъсък между колоси. Пенка и Станка изпаднаха в ожесточен дебат, коя да заеме свободното място в трамвая. Едната беше с 3 години по - голяма, но носеше по - лека мрежеста торбичка. Едни срещу други на ринга се изправиха Пенка на 78, придружавана от 2 килограма домати и Станка на 75, придружавана от 2 килограма домати и половин буца сирене. Разговорът прерасна в разгорещен политически дебат на тема "Времето на Тато и има ли то още почва у нас?".

Гергана седеше зад двете възрастни жени. Тя отиваше да подкрепи стачката на учителите, отиваше да опита да направи нещо. Почти ясно й беше, че няма да помогне много, но и омръзна да тъпче на едно и също място, върху едни и същи хора с едни и същи проблеми.
Сизифа цял живот се надлъгва, Пенка цял живот си мисли, че е излъгала някой, а Станка е чист егоист.
Гергана отиваше, за да потърси истината, да каже своята истина и да помогне на другите.

Много време мислех какво да напиша за учителите и всъщност нищо не измислих - сетих се за клетия български народ, на който явно вече му писна да бута камъка нагоре, а от там все някой да го хвърля долу.
Надявам се учителите да не се предадат и да не угасват, както българското училище не е угаснало толкова години наред.

Пълен текст »

Стига преигра, хайде по - полека

Малкото детенце седеше и си играеше с кубчетата. Строеше кула. Всяко кубче си имаше име - "здраве", "щастие", "късмет", "пушенето забранено", "не сервираме алкохол на лица под 18 години", "любов", "равни права", "не на дискриминацията"... просто седеше и си подреждаше живота.
Постави здравето, но не знаеше, че ще умре от удар на 55 години, постави щастие, но не знаеше, че ще изгуби родителите си на 21, постави късмет, но не знаеше, че ще живее на улицата, постави любов, но не знаеше колко пъти и предстои да бъде изнасилена, постави "пушенето забранено", но не знаеше, че само 6 години я делят от първата й цигара, постави "не сервираме алкохол на лица под 18 години", но не знаеше, че ще се напие за първи път на 14, постави "равни права", но не знаеше, че такива няма да получи, постави "не на дискриминацията", но не знаеше, колко пъти ще бъде съдена най - сурово, за това, което е.
Беше 6 годишно момиченце, което седеше и си играеше на мечти. Кубчетата бяха стари и олющени, но имената им бяха в главата й - щяха да останат там завинаги.
Това, което животът изкрещя в ухото й бе, че мечтите не променят нищо - правят нещата по - красиви. После й прошепна - "Действията задвижват промените. Изборите които правим често са по принуда. Много неща се случват и не можем да направим нищо. Не трябваше да си играеш с кубчетата. Трябваше да ги събираш едно по едно и да строиш крепост, а не кула."

Пълен текст »

Кръстосан разпит на свободна тематика

Седим и се гледаме с Нещо. То ме гледа и аз го гледам, но и двамата не знаем какво си мисли другият. Всеки път, когато се опитам да го питам нещо, една огромна буца засяда в гърлото ми и пречи на думите да излязат. Мълчанието, комбинирано с буцата в гърлото ми, се превърна в игра на нерви. То не издържа, грабна буцата и я изтръгна от гърлото ми. Последва офанзива от въпроси от моя страна - "Откъде се взе?", "Защо си тук?", "Как ме намери?", "Къде живееш?", "За колко време си тук?", "Кой те изпрати?", "Какво искаш?"... То ме изгледа сърдито и сложи буцата обратно. Последва мълчание, което продължи цяла вечност. Много се мъчих да извадя сам буцата, но не успявах, а Нещо ме гледаше все по - хладнокръвно и безразлично. Всеки път когато се опитвах да му кажа нещо с жестове, ме удряше през ръцете, когато се опитвах да му напиша нещо, винаги забравях, че то яде хартия и с това всъщност се храни - с жалките ми опити да му задам въпрос. Желанието ми го поддържа живо.
С времето се опознахме и въпросите изчезнаха, всичко стана ясно, остана само един въпрос, на който никога не получавам отговор - "Защо?"
Нещо напоследък не е добре, оказа се, че страда от напреднала фаза на олигофрения с тенденция за влошаване към идиотизъм. Мълчанието ни преминава в точене на лиги и издаване на нечленоразделни звуци от негова страна, и мълчание от моя. Вече, вместо да изяжда хартията, прави корабчета от нея... Няма да го бъде още дълго. Ако то умре, ще ми вземе и буцата, а аз не знам дали съм готов да се разделя с нея - свикнах да не задавам въпроси. А ако то умре и вземе буцата ми, ще мога да задавам въпроси, но него няма да го има за да ги чуе... Не, научих се да не задавам въпроси... Защо ли?

*Всякаква прилика с реални лица и събития липсва. Намираме се извън времето и пространството. Гравитацията е по - силна от всякога. И тя все пак се върти - няма кой да я спре.

Пълен текст »

Събиране, изваждане, умножение... ДЕЛЕНИЕ му е майката

Живеем върху една дробна черта, в знаменателя на която лежат толкова много етикети, категории, касти, класи, определения, че горката математика е вдигнала ръце и крещи "Елате ми повече".
След като хората успяха да се разделят по всякакви признаци – етнически, физически, полови, верски, разделиха се на класи, разделиха се на инвалиди, разделиха се на убийци, на приятели, на врагове, на деца, разделиха се по възрастови белези, но не спряха до там – започнаха да се разделят и вече разделените категории - добри приятели, познати, големи деца, малки деца... ДЕЦА НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ?!... наемни убийци, серийни убийци, инвалиди първа, втора, трета група...?! - разделиха се на добри и лоши, разделиха се според политическите си убеждения, разделиха се на хомофоби, на хомофили, на педофили, на хетеросексуални, на хомосексуални, на бисексуални, на зоофили, разделиха се на богати и бедни, разделиха се на високи и ниски, на дебели и слаби, разделиха се на красиви и грозни, можещи и не можещи, силни и немощни, умни и глупави... aman of aman! Искаме всички да сме равни, но в същото време правим всичко възможно да не е така. Човека като индивид е ценен, а самият той като индивид се проявява, не когато е сам, а когато е в група, а вече разделението ще стане толкова голямо, че всеки един ще остане сам затворен от всички лейбъли които другите налагат и няма да може да изяви себе си като индивид - ще бъде като прочетена книга – всичко за него ще е ясно и събрано в лепнатите му наименования. Нашият мил хан, Кубрат, го е казал – историята с клечките – като сме заедно сме по – силни, но нещата вървят натам, че всеки ще е изолиран и притиснат до стената от сепариращите думички, които ежедневно се раждат и ще бъде сам, не заедно с другите.
Всеки човек прави разделения, аз лично деля хората на добри и лоши и мисля, че това е което изчерпва разделението като цяло. Самото разбиране за добро и лошо е стриктно индивидуално и е тема, по която ако тръгна да говоря, съвсем откровено ще повърна.

Ще си позволя да се цитирам...мисля, че няма да имам нищо против...

"Във всеки спи по някой друг и всеки спи с някой друг. Сънят е много важен, но животът започва когато се събудиш, ме събудиш, го събудиш, я събудиш, ни събудиш, ги събудиш... когато те събудят"

В тази оплетена и неразбираема за мен връзка, разделението е само сън, но думичките в него крещят толкова силно, че не можеш да чуеш реалността, която се опитва да те събуди.

Пълен текст »

Eat my DuSt

Всички сме паднали ангели. Зависи от засилката която са ни дали - някои падат на земята, други в ада... случва се и този който ни е изритал, просто да си нарани крака

Wazzup dog? Май не ти върза...

Пълен текст »

Вяра, Надежда и Любо

Е, даже бях забравил, че имам имен ден, но да ми е честито :P
Да съм жив и здрав, все така твърдоглав, всезнайко, инат, теле, дърво... все неща които живота не ги смачква и деформира както прави с хората. Наздраве с последната чаша кафе за деня. В Америка няма вяра, надежда и любов ... в мен ги има. Сега съм с вас и празнувам. След това пак съм с вас, с вас съм и когато не празнувате. Аз съм в България.

Има една песен за тъжни празници.

Пак е празник. Ех, доживяхме,
доживяхме да се съберем!
Лудо време...Как се разпиляхме
оредяха срещите съвсем.
Пак е празник, а ми се плаче,
пак е празник, а във мен вали.
Всяка среща спомня за това,че
всяка радост мъничко боли....
Пак е празник. Нека си разкажем
и за нас, и за живота ни.
И през сълзи да признаем даже,
че щастливи уж сме, но сами....
Колко близки вече ги няма,
как ми липсват точно в този ден....
Ех, да можех да им кажа само,
че ги помня,че са част от мен!

Ама тази песен май се пее като си на 65 години и нагоре... странни песни има! И ние сме странни и те са странни ... важното е да се разбираме... мисля си...

Пълен текст »

Гръмна ми АЕЦа, ходим си като Азис и Китаеца

"Just another brick in the wall"
Следващата тухла в стената ще е главата ми. Понякога трупаш, трупаш и аха, аха да гръмнеш и ще се намери някой да ти оправи настроението... well, fuck you! Трябва да се гърми понякога, защото иначе остават остатъци които се натрупват и могат да запушат притока на мисли, на човека който иска да избухне, към останалата част на света и той остава в едно своеобразно информационно затъмнение (света естествено). Това е недопустимо в ерата на информационните технологии.

И все пак трябва да се взимат предпазни мерки когато гърмим - радиацията след това може да трае с дни и трови хората около нас и задачата да ги облечем в анти радиационни облекла е само и единствено наша, ако не искаме да ги убием (тъй като все още не знаем къде отиват след като умрат, не можем да си позволим този лукс). Страничните ефекти след ядрената експлозия варират, а понякога липсват. Наблюдават се увреждания в емоционалния център на мозъка, изкривявания на лицето траещи със седмици, обикновено придружени с неприятни словоизлияния, но главно се наблюдава болезнено трупане на опит.
Помагай на хората които обичаш да гърмят понякога - не ги спирай. Всеки има нужда да изпусне парата... за да не се свари.

Пълен текст »

И в този ред на мисли...

... време ми е и на мен да спра. На хората им се случват какви ли не неща, а аз седя и се впрягам за глупости. Още съм на 17, а си въобразявам, че имам проблеми. Лично аз искам да изкрещя едно силно "аман вече" и много искам да посетя Турция. Още не съм живял и двадесет години на тоя свят, а понякога си мисля, че съм видял много неща - ДА БЕ!!! Трябва някой от време на време да ти каже - нищо не си видял, както Ивето ми го каза, макар и завоалирано, но понеже съм дърво много трудно се намира начин да ми се каже нещо и да го разбера. Е, радвам се, че схващам малко.

И факта, че съм на 17 всъщност ме прави адски щастлив :) и ме кара да мисля, че нямам проблеми. И наистина така се чувствам, поне след това което прочетох - миналото. Понякога някои лигави и на пръв поглед несериозни неща, клишета и изобщо неща на които не бих обърнал и минута внимание могат да ме накарат да превключа и процесора започва да произвежда "happy thoughts" :D ... пак се сетих за екстазито... ех, България... дръж се, идвам и съм щастлив! Не е важно дали си красив или умен или способен или трудолюбив, контактен, отворен и какъвто там още може да си - важно е да цениш живота, ако го правиш, автоматично спадаш към категорията "готин човек", а особено важно е да не ти пука в към коя категория спадаш. Съсредоточи се върху цененето на живота и ти също крещи турски думички силно на глас и давай да ходим към Турция :D

Бях забравил колко е хубаво и приятно да се говори с Ивето по телефона, но тя е много работна и е трудно да я хванеш за канарче... ще ти се обадя скоро!

Пълен текст »

Новите ми дрехи ... защо са ми дрехи изобщо?

Най-добрият ми приятел отвори чекмеджето на скрина на съпругата си и извади опаковано в копринена хартия пакетче. Това не беше обикновено пакетче – в него имаше луксозно дамско бельо. Той разкъса хартията, хвърли я и се загледа с тъга в коприната и дантелите. "Купих й го, когато бяхме за първи път в Ню Йорк. Преди осем или девет години. Тя никога не го облече. Пазеше го за някакъв специален случай. Мисля, че днес е този случай." Той се приближи към леглото и постави бельото до другите неща, приготвени за погребалната агенция. Съпругата му беше починала.

Той се обърна към мен и ми каза:

"Никога нищо не прибирай за някакъв специален случай. Всеки ден от живота ти е специален."

Няма да забравя тези думи.

Те промениха живота ми.

Днес чета повече от преди и чистя по -малко.

Сядам на терасата и се наслаждавам на природата без да обръщам внимание на треволяците в градината.

Прекарвам повече време със семейството си и с приятелите си и работя по-малко .

Разбрах, че животът е натрупване на опит, който трябва високо да се цени.

Вече нищо не пазя за специални случаи. Използвам всеки ден кристални те си чаши.

Обличам новото си яке, когато отивам до супермаркета. Използвам любимите си парфюми, когато ми е приятно.

Фрази, като "Един ден...." или " Някой ден...." вече не съществуват за мен, изхвърлил съм ги от речника си.

Искам да видя нещата тук и сега, да ги чуя, да ги направя.

Не съм съвсем сигурен какво би направила жената на моя приятел, ако знаеше, че утре няма да я има – едно утре, което ние всички доста лекомислено очакваме.

Мисля, че тя би звъннала по телефона на семейството си и на близките си приятели.

Може би аз също бих се обадил на стари приятели , за да се сдобря с тях и да се извиня за стари пререкания. Може би тя би поискала да отиде още веднъж в китайски ресторант /нейната любима кухня/. Колко е хубаво.

Ето някои от онези малки неизвършени неща, които много биха ме ядосали, ако осъзнаех, че дните ми са преброени.

Бих се ядосал, че не съм се срещнал с приятелите, на които щях да се обадя "тия дни".

Бих се ядосал, че не съм написал писмата, които щях да напиша "тия дни ".

Бих се ядосал, че не съм казвал по-често на най-близките си колко много ги обичам.

От сега нататък нищо няма да пропусна !Няма да отлагам нещата, които ми носят радост и които ме разсмиват.

Повтарям си, че всеки ден е изключителен. Всеки ден, всеки час, всяка минута са изключителни.

Мерси, Иве ;)

Пълен текст »

EcstasY

Произходът на екстазито е доста оспорван, поради факта, че всички страни на света имат претенции да са първоизточника му. Великата асамблея на учените твърди, че хапчетата идват от Австрия, тъй като там намерили първото растение и първия зависим на име Арнолд Шварценегер, чиято репутация, че прави добри филми умира заедно с динозаврите. Проучванията продължават, но без особен успех защото на никой не му пука!!!

Използването на екстази в комбинация с "USB - Mозък" кабел позволява безплатно влизане в Матрицата до 35то ниво, след което вече ще ти се наложи да плащаш месечна такса.

В Денмарк 94% от хората са пробвали екстази, а 32% от шофьорите на автобуси карат надрусани с екстази. Кралят го разпространявал интензивно от 1950та до 2006та година, но след това бил пратен в Русия, където бил отровен от шпиони. В Германия 67% от населението гласувало за узаконяване на хапчетата, но министър-председателката надделяла в гласуването, защото седмица пред събитието й били продадени чисто кофеинови хапчета. В Уганда 100% от шаманите ползват екстази, а в Швейцария на полицаите е позволено да дават екстази на агресивно настроени пияни хора.

Наркотиците са хубаво нещо, но не прекалявай с тях (ами ако свършат???). Всичко на този свят е хубаво, стига да не е прекалено.

Пълен текст »

Кучето което извира от миналото

В памет на кучето Пако.

Цялото му име беше Pako De La Fuente - значело Пако от извора. Пако не беше нито от извора нито имаше нещо общо с водата. Той беше просто куче, което всъщност никога не съм обичал. Не беше моето куче, беше Пако който трябваше да разхождам, Пако който ме влачеше понякога, Пако който веднъж се изпика на мен защото нямаше дръвче на което да вдигне крак, същия Пако който прекара живота си завързан. Поне се е отървал от веригата. Свободата понякога се заплаща с живот. А свободата се отнема на тези които не знаят как да я оползотворят без да застрашават околните. В даден момент се наложи да пратим Пако да живее на село, тъй като градът не беше подходящо място за него. На село му беше по - добре въпреки че пак беше завързан непрекъснато за да не скърши пипера или да бутне доматите или нещо от сорта. Пако ходеше навсякъде, но не и там където трябва да се ходи. Ревеше непрекъснато, за щяло и нещяло. Беше досадно, но имаше доста глупаво изражение което може да те накара да се смееш и интересното беше, че можеше да изразява емоции с муцуната си и изобщо с лицевите си части. Ушите му бяха отрязани защото така се прави с тази порода - никой не го беше питал дали иска или не иска да има уши. Той май не искаше... Пако освен лигаво бе и едно желязно куче. Всички кучета на баща ми трябва да са такива. Въпросният чичко бе решил да го разхожда като го върже за колата ... разхожда го 10 минути и го влачи пет докато разбере, че Пако се влачи, а не тича, а се влачеше съответно защото беше вързан за колата, но не умря така. Възстанови се напълно след случката въпреки, че беше зрелищно. Не можеше да ходи към 2 месеца... но се оправи. Умря от тумор. От тези нахалните, които дори и да ги оперираш 6 пъти се връщат обратно. И така. Не почувствах нищо когато разбрах, че е умрял. Май детското в мен е умряло преди Пако. Две жертви на обстоятелствата. Е, дано аз като малък и Пако като жив сме на едно по - добро място. Почивай в мир Пако, беше ми забавно с теб.

Пълен текст »

Да кажа и аз нещо

Искам да ви кажа много неща. Мислите ми за адски разпилени, но ще се опитам да ги събера. Как съм? В последно време много неща се промениха за мен, включително и аз самият. Не знам до каква степен, но знам, че е така. На моменти бях изключително объркан – не знаех какво правя, защо го правя, защо точно на мен се случват тези неща, но с времето свикнах на промените и на динамиката, която ми налага животът. В момента работя като помощник сервитьор в един от хотелите на Хилтън, тук във Финикс. Отделно от това намерих и работа в една модна агенция като модел. Ходя на фитнес и уча испански. Старая се да запълвам времето си максимално, за да не мисля за други неща. Ще споделя кои са другите неща – липсвате ми, липсва ми България. Ще кажа и защо. От много време понятието семейство напълно се разми за мен. Човекът който единствено мога да определя като семейство е майка ми. Някои от вас са наясно с личните ми драми, но сега няма да ви говоря за това. Искам да отбележа някои важни неща за мен – училището в което учите за последна година ми даде много. Даде ми семейство. Точно по този начин ви чувствам – нито повече, нито по – малко и не съжалявам за нищо свързано с миналото си, поради факта, че вие фигурирате в него. Оценявам ви като толкова добри приятели защото последните години имах възможността да опитам от живота, в онзи му суров вид, който всички ще опитаме и видях, че вие сте до мен дори тогава – когато нямам време да се виждаме толкова често, когато съм уморен и имам нужда да поговоря с някой, когато искам да се посмея, когато искам да седна с приятели, когато искам да погледна някой в очите и да знам, че той ме разбира. Не ми беше лесно – беше ми адски трудно, но вие ми направихте всичко приятно и ми показахте, че мога да вярвам на хората и хората не са толкова лоши колкото трябва да бъдат по условие. Не знам кои от вас са наясно, но в девети клас загубих близък човек – внезапно, без предупреждение, без да кажа „обичам те”, без да кажа „извинявай за всичко” без да мога да направя нещо. Този момент беше най – тежкият за мен и майка ми, но когато животът те удря, поемаш удара и се опитваш да се възстановиш, но белег остава. Тогава за мен беше важно да имам приятели и вие бяхте там, дори тези които не знаеха пак бяха до мен. Точно този човек който изгубих беше причината да уча в това училище. Винаги съм приемал класа си като повече от съученици и не се сещам за случай в който да съм грешел – вие сте уникални.
Исках да ви кажа и още неща – да ви дам няколко съвета, които за мен бяха и продължават да бъдат водещи в живота ми, поведението ми, мен като личност и като каквото още мога да се определя. През времето и годините срещаме много хора и е хубаво да дадем шанс на всеки един от тях, защото всеки може да обича и всеки заслужава да бъде обичан. Нещата в живота не са винаги лесни – без хора не може, не се изолирайте от другите. Времето лекува – остават спомени за миналото. Понякога боли адкси, понякога не много – когато се случи нещо се огледайте около себе си и вижте колко много хора има около вас. Най – важното нещо е щастието, а то само по себе си не е свързано само и единствено с пари. Миналата година избягах от Америка, от къщата за 300 000 долара, от басейна, от огромния телевизор, от кафе машината, от машината за вода, от колата която притежавах, от огромната уредба, от американското училище и не се срамувам – не се срамувам, че се върнах. Пак ще се върна, но този път ще остана. Колкото и пари да имаш, каквито и екстри да ти се предлагат, когато не си щастлив, водата не е утоляваща, храната е суха, времето минава бавно и всичките пари които имаш не те карат да се усмихнеш дори насила. Няма чувство с което да сравня това което усетих когато кацнах в България, просто няма такова...съжалявам, че се отнесох – щастието е едно от най – важните неща – преследвайте го винаги и на всяка цена, то прави живота хубав. Искам да ви благодаря, че бяхте с мен през годините в които израствах и искам да ви кажа, че всеки остави по някаква следа в мен и ме оформи като характер. Пропуснах рождените дни на повечето от вас, на други предстои да пропусна, но това са нещата които мога и които исках да ви кажа когато станете на 18. Вие сте невероятни хора. Казвал съм го и преди – каквото и да става, аз съм с всеки един от вас и го подкрепям така, както вие ме подкрепихте когато имах нужда. Поздрави на всички учители. Специално на г-жа Манолова, г-жа Симеонова, г-жа Велкова, г-жа Динева, г-жа Костова, г-жа Костадинова, г-жа Кичукова, г-жа Вретенарова, г-жа Иванова (честито пенсиониране), г-жа Радева... искрено съжалявам, ако пропускам някой. На вас искам да кажа „обичам те” . Това е от мен – справям се със ситуацията без особени проблеми и движа напред. 32ро RUlZz , не го забравяйте.

ПС Идвам си края на Април! (най – късно), гордея се, че съм от тези които се връщат в България и го казвам без дори да се замислям.

Забравих, сега се сетих нещо... някъде около 3 часа след като написах всичко друго - първия път когато заминавах и някои от вас дойдоха да ме изпратят и бяхме в нас. Имаше едно момиче със зелена коса - моя много близка приятелка - Мария, някои от вас ще се сетят. С нея бяхме за малко на стълбите пред врата ми и си говорихме. Вие всички бяхте вътре. Тя ми каза "Любо много искам да останеш тук, но знам че там имаш по - добри шансове" ... сега се сетих какво и отвърнах - "Аз съм богат", а тя ме попита "Защо". Аз само й казах "Виждаш ли ги тези вътре - това ми е най - голямото богатство." И тя ме прегърна...
Надявам се, че сте ме разбрали, в главата ми продължава да е хаос - дано не е проличало. Слагам си тапата на устата, ще вкарам и точно време на края - Събота 1ви Септември 2007 12:54 am. При вас трябва да е сутрин - Събота 1ви Септември 2007 10:54 am. Май ще поспя...

Пълен текст »