.:~Селянията в днешните ни Стени~:.

- Шефееее...стената пак поддаде, к'во да прайме ? А и к'во толко има зад нея, че седиме и я пазиме бе шефе?
Наистина, какво толкова крием зад нашите "прекрасни" стени? Личната ни Аврора? Или може би слабостите ни? А може би тъпотията ни? Кой знае...А толкова много стени виждаме всеки ден. Едни са с прекрасни керемиди, други с прекрасна боя...а някой дори имат порти. Но какво пък толкова стои зад тях? И всъщност трябват ли ни тези стени и прегради...тези ограничители, които не позволяват на околните да опознаят истинската ни същност? От една страна са ни нужни, за да може да пред отвъртим злоупотребата с чувствата ни и реалните ни отношения, но тези стени се нуждаят от своите порти, за да допуснем само достойните хора до нещата които крием зад тях. Но как пък да не ги строим тези стени, когато винаги се намира някой да оскверни слабите ни места и да се възползва от тях. Тогава си казваш: Аааа..повече няма да се оставя така - и започваш да градиш стената си. Там вече попадаш в прекрасното "Илиенци" на стените. Може да е огромна и масивна, без да допускаш никои да разбере чувствата ти, може да е малка и крехка, прикривайки само някакви черти от характера си зад нея, а може да е огромна, но почти невидима, която да прикрива чувствата ти, но пред останалите показва желаните от тях неща. По този начин никои не забелязва преградата и всичко е наред. Но когато някой започне да те опознава, започва да забелязва, че когато вали, капките заобикалят местото на което е стената. Той започва да гледа и да гледа, да пита, пак да гледа, пак да пита...почва чак да човърка там, да се размотава отпред, докато накрая не открие истината...И тогава какво? Каниш го през портата, или вдигаш невидимият щит, показвайки на какво е способна стената ти, или може би го оставяш, надявайки се, че никой няма да му повярва ? Тук идва момента в който слизаш от високата стена, чак до основите й, и се явяваш пред въпросният "някой" с възможно най-голямата маска която имаш, маска заместваща стената в този момент, маска която е моментна докато убедиш човекът че няма такова нещо като невидима стена и той е ненормален и т.н., след това се връщаш наи-отгоре и продължаваш да се правиш, че всичко е наред и стената си седи и пази...ами ако предпази...ако нещата отзад прашасат и ръждясат...ако все ги пазиш за подходящият случай, а накрая те изчезнат неупотребени? Тогава какво? Тогава стената започва да рухва, започва да губи силата си, и тогава всички разбират истината и виждат една огромна разруха, намираща се там където би трябвало да са чувствата ти, личната ти Аврора....сърцето ти. Ето за това стройте вашите стени, но ги правете като метални огради, като в зоологическата градина. Решетки които пазят, но се наслаждаваш на гледката зад тях, на сърцето ти, чувствата ти, желанията ти. Тогава ставаш наистина красив, и никоя маска няма да може да те направи по-красив и по-забележителен. Тогава се освобождаваш от тревогите, да не би някои да види какво криеш, да не би някой да каже на останалите или да се добере до него. Тогава ти остава време да го споделиш с хората, които са достойни за това. Така те никога няма да прашасат, ръждясат или изгният, сърцето ти ще е свободно да сияе навсякъде, а не да е ограничено от стена, преграда, фасада и т.н. Светлината му ще минава през решетките и ще достига до всички, желаещи да бъдат огряти. Тук идва момента с подземията...но това е друга приказка, както казваше баба.