Кръстосан разпит на свободна тематика

Седим и се гледаме с Нещо. То ме гледа и аз го гледам, но и двамата не знаем какво си мисли другият. Всеки път, когато се опитам да го питам нещо, една огромна буца засяда в гърлото ми и пречи на думите да излязат. Мълчанието, комбинирано с буцата в гърлото ми, се превърна в игра на нерви. То не издържа, грабна буцата и я изтръгна от гърлото ми. Последва офанзива от въпроси от моя страна - "Откъде се взе?", "Защо си тук?", "Как ме намери?", "Къде живееш?", "За колко време си тук?", "Кой те изпрати?", "Какво искаш?"... То ме изгледа сърдито и сложи буцата обратно. Последва мълчание, което продължи цяла вечност. Много се мъчих да извадя сам буцата, но не успявах, а Нещо ме гледаше все по - хладнокръвно и безразлично. Всеки път когато се опитвах да му кажа нещо с жестове, ме удряше през ръцете, когато се опитвах да му напиша нещо, винаги забравях, че то яде хартия и с това всъщност се храни - с жалките ми опити да му задам въпрос. Желанието ми го поддържа живо.
С времето се опознахме и въпросите изчезнаха, всичко стана ясно, остана само един въпрос, на който никога не получавам отговор - "Защо?"
Нещо напоследък не е добре, оказа се, че страда от напреднала фаза на олигофрения с тенденция за влошаване към идиотизъм. Мълчанието ни преминава в точене на лиги и издаване на нечленоразделни звуци от негова страна, и мълчание от моя. Вече, вместо да изяжда хартията, прави корабчета от нея... Няма да го бъде още дълго. Ако то умре, ще ми вземе и буцата, а аз не знам дали съм готов да се разделя с нея - свикнах да не задавам въпроси. А ако то умре и вземе буцата ми, ще мога да задавам въпроси, но него няма да го има за да ги чуе... Не, научих се да не задавам въпроси... Защо ли?

*Всякаква прилика с реални лица и събития липсва. Намираме се извън времето и пространството. Гравитацията е по - силна от всякога. И тя все пак се върти - няма кой да я спре.